— Искаш да кажеш, че аз не съм? — гневно извика Гейл.
— Иди вместо мен. Госпожа Дръмънд няма да забележи разликата.
— Но Том ще я забележи — намеси се Кийша.
Това бе тъжната истина, така че позвъних на Том в лондонския му апартамент, отчаяно търсейки повод за отказ. Разбитото ми сърце не би понесло една сватба. Впрочем късната закуска в събота бе нещо свято за мен, Кийша и Бронуен. Бъркани яйца и пържени филийки на някоя тераса, обрасла с бръшлян, с изглед към Ладброук Гроув. Седяхме и обсъждахме вкуса за облекло на другите жени, работата си и живота, тъпчехме се и разглеждахме витрините на път за дома. Така минаваше целият ден.
Двоумях се дали е по-добре да хапна с приятелки и да потъна в самосъжаление, или да похарча цяло състояние за нов тоалет и да се усмихвам насила два дни.
— Том?
— Алекс! — заговори с такава топлота, че ме накара да се почувствам виновна не само защото щях да го разочаровам, а и заради срещата с него, която все отлагах. — Толкова се радваме, че ще дойдеш. Нямам търпение да се видим и да ми разкажеш всичко за себе си.
— За съжаление, Том, мисля, че няма да мога. — Мълчанието му издаде, че е обиден, затова побързах да продължа. — Майка ми е приела поканата от мое име, а аз вече бях обещала на съквартирантките си, че ще прекарам уикенда с тях, за да ги утешавам. И двете преживяха мъчителни раздели.
— Алекс, не можеш да откажеш. Майка ми вече предвиди място и подреди стая за теб, отне й часове — настоя Том. Сърцето ми се сви. Господи, налагаше се да отида. Знаеше как да ме накара да се почувствам задължена. Можех да разигравам него, но не и майка му, която държеше на етиката.
При размяната на приятелски закачки помежду ни понякога ми се струваше, че Том все още си пада по мен. Естествено, не би го признал… но мисълта, че може би е така, бе ужасно смущаваща.
— Разбирам загрижеността ти за твоите приятелки. Доведи и тях.
— Не мисля, че идеята ще им хареса.
За мой ужас, Кийша се приближи с грацията на пантера и грабна слушалката.
— Том, здравей, аз съм Кийша Ролънд. Едната от съквартирантките на Алекс… о, така ли? Чудесно, и двете с Бронуен с радост ще дойдем. Както и Гейл.
Гейл изтръгна слушалката от ръцете й.
— Здравей, Том. — О, по дяволите, гласът й звучеше задъхано и две октави по-високо, като на невинно момиченце. Не обърна внимание на размахания ми пръст и гримасата, имитираща повръщане. — Много мило от твоя страна да поканиш всички ни, ще бъде толкова вълнуващо, поздравления за Чарли…
Най-сетне ми позволи отново да се обадя. Слава богу, че Том не можеше да ме види, защото се бях зачервила като домат. Кучки! Бях толкова засрамена, че онемях.
— Всички са въодушевени — изтъкна Том, невероятно спокойно. В гласа му нямаше и най-малка нотка на раздразнение. — Значи ще ви очакваме, страхотна новина. Ще бъде голямо тържество, с много гости, със сигурност ще срещнете интересни хора.
— Нямам търпение — промърморих.
— Ще дойдат повечето ни приятели от старата тайфа в «Оксфорд» — каза Том. Страхотно, всеки от тях щеше да ме огледа добре, като на търг за добитък. Това бе черешката на тортата, всичките ми приятелки от колежа, повечето от които навярно бяха станали супермодели или световни знаменитости, събрани около най-голямата неудачница на всички времена.
Затворих с вече свит от тревога стомах.
Бронуен се тръшна на дивана.
— О, господи, само да можех да доведа Дик. Толкова е забавен на сватби.
— Бронуен — каза Кийша, — имаш нужда от психотерапия.
Бях готова да се съглася с нея. Бронуен бе получила избирателна амнезия. Вече не помнеше как Дик я бе накарал да позира за снимки като онези в «Пентхаус», убеден, че е мръсница, на която й харесва. Мъглата на времето — около две седмици — бе забулила всичките му недостатъци и единственото, което Брон си спомняше, бе ъгловатата му челюст и елегантните му костюми. Жените са склонни да прощават всичко на всички освен на себе си.
— Терапията е пълен боклук. Измислили са я американците със слаба воля. Просто плащаш на някого, за да изслушва проблемите ти — просъсках аз.
— Мисля, че идеята е чудесна — каза Брон, по-откровена от мен. Бях толкова враждебно настроена към психотерапията, защото бившето ми гадже — Оливър, бе запален на тази тема. Ходеше на сеанси повече от десет години.
— Нека те попитам нещо, по-добре ли се чувстваш? — любопитствах понякога, а той уклончиво казваше:
— О, явно просто не разбиращ.
Напротив, напълно разбирах, че тези хора имат интерес колкото е възможно по-дълго да мислиш, че животът ти е пълен провал. В случая на Оливър това бе самата истина.