— Как е възможно?
Бронуен изглеждаше впечатлена.
— Поддържаше страхотен ритъм — засмя се Кийша.
А Бърни, бившият приятел на Бронуен, имал цял гардероб с облекла за бъдещи майки и я карал да ги облича, когато му гостува. Приятно ми бе да слушам за връзките на Бронуен. Разказите й бяха интересни и ми носеха утеха, че някой е имал по-лош късмет от мен в интимния си живот.
После пуснахме радиото на местната станция «Сийшел FM», по която звучат само хитове от седемдесетте и осемдесетте. Харесваха на всички ни и пяхме заедно със записите «I just died in your arms tonight», «What а feeling» и «Rio» през целия път до Глостършир.
Отклонихме се от магистралата по онези тесни пътища. Двадесетина минути се лутахме, докато изведнъж разбрахме, че Бронуен е обърнала картата наопаки.
Кийша загуби чувството си за хумор за час и половина и след ожесточена кавга, приключила със скърцане на спирачки и истерични заплахи, че ще се върнем обратно у дома, всички замълчахме.
Затаих дъх, когато видях «Карфор» да се издига под червеникавата кръгла луна. Имението бе собственост на фамилията на Том от неколкостотин години и представляваше не точно замък, но нещо подобно. Голямата къща в елизабетински стил се открояваше в мрака със сивата си каменна фасада, прозорци с ромбоидни стъкла и изящна архитектура. Бях идвала тук преди, но бях забравила красотата й. Различих двете пътеки между лавандулови храсти, които пресичаха тревните площи зад къщата, слънчевия часовник от едната страна и високата статуя на сатир, готов за скок, обрасла с мъх, която накара Кийша да изпищи и да вземе завоя надясно така рязко, че от чакълената настилка се разлетяха камъчета и заудряха по колата.
Гневно подсмръкнах. Сигурно бяха нужни часове труд за заравняването й.
Вече бяха пристигнали доста гости. Видях паркирани бентлита, мерцедеси и дори едно ферари.
Оставихме «Нова»-та на стратегическо място отпред. Нямахме друг избор.
Скочих, раздвижих изтръпналите си крака, пригладих косите около лицето си, грабнахме чантите и запристъпвахме към площадката. Кийша се озърташе, сякаш не можеше да повярва, че е подложена на унижението да носи сама багажа си. Бронуен трескаво затършува в дамската си чанта.
— Хей, никаква дрога — процедих през зъби.
— Какво искаш да кажеш? Трябва да се отпусна след това скапано пътуване — сопна се Бронуен, но страхът ми от госпожа Дръмънд надделя над обичайната ми плахост.
— Не и тук. Иначе наистина си тръгваме.
Преди да натисна звънеца и старите дъски в дълбините на къщата да проскърцат, всички бяхме настръхнали една срещу друга, а Гейл все още не бе пристигнала.
След цяла вечност масивната дъбова врата се отвори и на прага застана едра жена със строг костюм от туид, бели коси, пригладени на старомодна прическа, и перлена огърлица на сбръчканата шия. Изгледа ни доста критично.
— Просякини от сектата на съботяните ли сте? — попита тя. Втурнах се напред.
— А… не, аз съм Алекс Уайлд, приятелка на Том. Дойдохме за сватбата.
— Вечерята беше преди два часа — каза дамата с не по-ласкав тон. — Знаете ли колко е часът?
Кийша отвори уста, но грубо я смушках в ребрата.
— Загубихме се, много съжалявам.
— Луиз, кого плашиш? — попита познат глас и зад Горгона Медуза се появи Тили Дръмънд, майката на Том, с приветлива усмивка. Тили също бе с посивели коси, но изключително елегантна с тъмнозелен кашмирен пуловер и пола, която се спускаше по стройното й тяло до малко под коленете. Видях Бронуен и Кийша да кимат одобрително. Всяка от нас би искала да изглежда така на нейната възраст.
Запитах се как е възможно толкова крехка жена да има едър син като Том.
— Алекс, много се радвам да те видя отново! И приятелките ти, Кийша и Бронуен. Приятно ми е. — Госпожа Дръмънд говореше като Пенелопи Кийт в «Синя кръв», но никоя от двете не изрече хаплива реплика под носа си. Не се осмелиха. Изведнъж изпитах страхопочитание при вида на тежките врати и огромния часовник, които несъмнено струваха колкото половината от апартамента ни. В хола, който навярно наричаха приемна, звучеше гръмогласен пиянски смях и горяха свещи. — Това е сестра ми Луиз. Какъв кошмар, да бъдете посрещнати от нея след изтощителното пътуване.
Оставих се да ме водят към компанията и се опитах да демонстрирам изтънчени обноски с реплики от сорта на «много мило от ваша страна» и «искрено съжалявам за закъснението». Имах чувството, че се смалявам от срам като Алиса в Страната на чудесата, след като отхапва от гъбата или изпива еликсира, не си спомням кое от двете. Радвах се, че майка ми не е там, иначе веднага би започнала да говори с превзет тон, да казва «пардон» на всяка дума и да свива кутрето си, дока държи чаша с кафе. Смяташе тези дребни неща за признаци на изисканост.