Отчаяно исках да се измъкна от къщата, но изведнъж си спомних, че нямам кола. Кийша и Брон бяха взели возилото ни.
— Добре. — Изглеждаше разочарована, но явно не искаше да се караме. Това бе онази Елън, която познавах. — Щом си толкова сигурна.
— Убедена съм. О, виж. — Посочих към прозореца, когато пред входната врата спря нечие бентли. — Това трябва да е Гейл.
Гейл се хвърли на врата ми, демонстрирайки колко е щастлива, че вижда сестра си. Лицемерка, радваше ми се колкото на сметката за газ. Бе облечена с копринен костюм с цвят на праскова и навярно предишния ден бе прекарала целия следобед в солариум. Тънките й крака имаха приятен загар, а русите коси бяха развети около лицето й.
— О, тези обувки приличат на «Манолос» — казах аз, когато видях секси сандали с тесни каишки на краката й.
— Мм. Снежанка ми ги купи. Снежанке, скъпа, ще донесеш ли багажа?
Снежанка слезе от шофьорската седалка. Бе с елегантен бял костюм с панталон, шикозна малка шапка и тъмни очила. Дългите й коси бяха сплетени на плитка на гърба й. Тръгна към багажника, поклащайки бедра, и извади два куфара «Луи Вутон».
— Господи, нека ви помогна.
Чарли се втурна към нея и буквално ги изтръгна от ръцете й. Бе зачервен, със зяпнала уста. Плъзна поглед по прелестния й силует и езикът му едва не увисна до камъчетата на алеята. Повдигаше ми се от въздействието на това момиче върху мъжете.
Снежанка го удостои с усмивка и повдигане на очилата, зад които бяха скрити сините й очи и красивото съчетание от сребристи и тюркоазни сенки. Съвършено изписаните й вежди леко трепнаха.
Инстинктивно притиснах пръст към своите, които бяха като на Ноел Галахър.
— Гейл, много мило, че дойде — каза госпожа Дръмънд и последва припряно представяне. — Мисля, че не познавам приятелката ти.
— Това е Оливия Уайт. Познаваме се от училище. Тя ме докара — каза Гейл с престорена свенливост. — Надявам се, че нямате нищо против.
— Колкото повече хора, толкова по-весело — отвърна горката госпожа Дръмънд.
Елън дойде да прегърне новопристигналите гостенки. До тях изглеждаше като бременна слоница. Чарли разсеяно изричаше любезности, но не можеше да откъсне очи от задника на Снежанка в еластичен панталон, така впит, че формите й се открояваха, сякаш е гола. Господи, запитах се дали е сложила бельо отдолу. Повечето гости се бяха върнали от разходката до църквите. Дани и Тед зяпаха сестра ми и Снежанка и въодушевено разговаряха. Карл и Бил се смееха гръмогласно, ухилени до уши. Обзе ме мъчителна завист. Би било страхотно, ако мъжете гледаха и мен така навсякъде, където отида.
— Алекс, защо не ми каза, че имаш толкова прелестна сестра? — провикна се Дани Бойл. — С толкова сладки приятелки. Ако някога ти потрябва бавачка за тях, обади се на…
Усмихнах се и закрачих навътре по коридора. Елън ме задърпа за ръката, преди да хукна нагоре по стълбите.
— С колата на сестра си ли ще отскочиш до Глостьр?
За нищо на света. Колата бе на Снежанка, а не исках да дължа услуга на тази кучка.
— Мисля, че тя ще има нужда от нея — излъгах.
— Тогава Том ще те откара. Том! — Елън се заклатушка към кухнята и го измъкна от там. Лицето му застина, когато ме видя, и мускулче на бузата му трепна. — Ще откараш ли Алекс до Глостьр? Тя ще бъде почетната ми шаферка и й трябва рокля.
— Не искаш ли розовата «Лора Аш» на мама? — попита Том.
— Няма да ми отива — троснато отвърнах.
— Сигурен съм, че на Елън ще й хареса — заяви той.
— Може би. — Поех си дъх. — Но не е подходяща за мен.
Елън изглеждаше леко разтревожена и издутите й бузи бяха станали още по-румени. Том хвърли поглед към нея.
— Разбира се, че ще я откарам, Елън. Хайде, Алекс, да тръгваме.
Докато вървяхме през лабиринта от коли навън, не смеех да го погледна.
— Ролсът ето там. — Посочи към внушителен «Силвър Фантъм». — Не е заключен.
Предишният Том никога не би ми позволил да се кача в кола, без да ми отвори вратата. Рязко я дръпнах, настаних се вътре и се намръщих. Мълчаливо седна зад волана, закопча предпазния си колан и потегли по алеята. Минахме през цялото му имение. Листата на дърветата бяха започнали да се обагрят в златисто, а по пътеките и старателно окосената трева бяха нападали кестени.
— Знаеш ли, в сватбения ден се слуша волята на булката — суховато отбеляза той, когато излязохме на шосето.
— Моля?
— Важно е не дали роклята ти отива, а какво иска Елън.
— Е, добре, ще се появя в последната минута и ще приличам на коледна украса — изръмжах.
Том се засмя.