— Права си. По дяволите — каза Чарли и се приближи с коня си към нея. Навярно нямаха представа, че всички ги чуват. Помолих се Коуч най-сетне да ускори ход и да ме отнесе малко по-близо до тях. Би трябвало да бъда шокирана, но започвах да мисля, че досега съм била голяма глупачка. Може би всички мъже са такива. Никой от тях не можеше да държи панталоните си закопчани.
Когато мъж ти казва, че е вторник, трябва да погледнеш календара, нали?
— Не е зле да се позабавляваш, докато все още можеш — каза Снежанка с по-писклив глас, задъхана като след маратон. Гърдите й издуваха якето като съвършена морска вълна.
— Какво имаш предвид?
— Ами… след сватбата вече няма да можеш. Свободата ти ще бъде минало. — Чарли пребледня за миг. — Но помисли за предимствата — продължи тя, — ще имаш жена в леглото до себе си всяка нощ.
— Не. Нашата връзка не е толкова… физическа — смотолеви Чарли.
— Ммм. Жалко. Ако бях омъжена за теб, щях да настоявам за съпружеските си права.
— Така ли?
Чарли пелтечеше. Бричовете му бяха невероятно издути отпред. Господи, изглеждаше толкова надарен. Не можеше да не забележа това, с тези тесни бежови панталони. За секунда ми хрумна налудничавата мисъл дали и Том е като него.
Е, как да реагирам сега? За щастие, госпожа Джоунс яздеше малко по-напред и сочеше сладките катерички и красивите пеперуди, Шеймъс и Долорес все още се караха, а Том обграждаше Гейл с внимание. Коуч реши, че иска да хапне малко папрат, и това ми даде секунда време.
Хм. «Изглежда, съвършената сватба на Елън не е толкова съвършена», помислих си тържествувайки. Защо да бъда единствената, чийто любовен живот е пълен провал? Защо Елън, майка й, която бе истински дракон, и цялото ято омъжени харпии да злорадстват и…
Изведнъж потръпнах от уплаха. Проклетата кобила набираше скорост. Не обръщаше внимание, че дърпам юздите й, а препускаше във все по-бърз тръс. По дяволите.
Изведнъж силно изцвили, наведе глава до коленете си и така подскочи, че се наложи да се хвана здраво за седлото.
— Внимавай, за бога — извика Джилиън Лоумън.
— Алекс! Какво правиш, по дяволите? — обади се Гейл с тънко гласче и се възползва от възможността да се облегне на рамото на Том, като превзета госпожица, обзета от страх.
Би трябвало да кажа, че съжалявам, но не посмях да отворя уста, защото се боях, че ще издам само вик на ужас. Притисках коленете си все по-силно към издутия корем на кобилата, но проклетото животно сякаш не усещаше и премина в лек галоп.
Не умеех да яздя. Мразех това. Мамка му! Бях задъхана като Снежанка и ми се гадеше. «Забави, забави. О, господи, сигурно всички виждат, че изпадам в паника.»
Удивително е, че във фантазиите си човек действа спокойно и решително в критични ситуации, а когато действително попадне в такава, трепери.
Често си представям предсмъртни сцени. Една от любимите ми е в реактивен самолет. Двата двигателя отказват и докато падаме, всички пищят, а аз се усмихвам с тъга на съседа си и впивам устни в неговите в страстна, дръзка целувка.
Естествено, съседът ми винаги е красив неженен мъж. Не както в реалния живот, където винаги се случва да седя до някой дебелак с отвратителен дъх или пъпчива непълнолетна майка с повръщащо бебе в ръце. Освен това в реалния живот започвам да хленча при най-леката турбулентност.
— Не зная защо стискаш страничните облегалки и правиш такива смешни физиономии — злобно бе подметнала Гейл последния път, когато пътувахме заедно. Тя спокойно четеше «Воуг», а пластмасовите ни лъжички се тресяха върху таблата. — Така няма да попречиш на самолета да загуби височина.
Докато проклинах омразното животно, мислех си за Кристофър Рийв и се опитвах да се държа здраво, без да поглеждам надолу, въпреки че галопът бе лек, кобилата изведнъж се закова на място. Изпищях, когато политнах напред, но нечия силна ръка ми помогна да се задържа на седлото.
Нададох нов писък. Може би бях на път да стана истеричка.
— Спокойно, спокойно — каза плътен глас. Вдигнах поглед и видях Том. Бе увил поводите на коня ми около едната си ръка, а с другата ме придържаше. — Всичко е наред, Алекс, успокой се.
— Как да се успокоя? Твоята кобила едва не ме уби!
— Нямаше такава опасност — увери ме той с вбесяваща усмивка.
— Не искаше да забави — почти проплаках. — Притисках корема й, но забързваше, като че ли всеки момент щеше да хукне напред. Луда е.
Том се опита да сдържи усмивката си.
— Мислех, че обичаш романите на Джили Купър.
— Разбира се. Но в тях става дума за кротки понита, а не за бесни чудовища като това тук.