— О, Алекс, когато притискаш корема на коня с коленете си — спокойно заговори Том, — все едно му заповядваш да забърза. Ако искаш да забави, трябва да се облегнеш назад на седлото и да отпуснеш крака.
Показа ми смешна поза от каубойските филми.
— Значи съм я карала да тича по-бързо и е можела да запрепуска като вихър? — попитах аз припряно, защото другите ни настигаха.
— Може би. Помислила си е, че искаш галоп — сериозно каза Том, — но не се безпокой, разбрах, че не я владееш.
— Как? — изръмжах.
— Познавам те — отвърна той и ме погледна право и очите. Да ви призная, у мен се надигнаха противоречиви емоции. Изпитах такова облекчение, че едва не заплаках, но проклета да бях, ако започнех да се държа като хленчеща хлапачка пред него. Изпитвах благодарност, но и негодувание. Не исках да се чувствам задължена на Том.
Огледах се. Намирахме се на края на света. Само на няколко крачки пред мен имаше ръб над стара каменна кариера. От него се спускаха отвесни скали, високи стотици метри, но кобилата не би забелязала това, преди да полетим надолу.
Том долови ужаса, изписан на лицето ми.
— Нямаше опасност да паднеш, Уайлд.
— Тези ги разправяй на Коуч. — По цялото ми тяло изби студена пот. — Ти спаси живота ми.
След тези думи потръпнах от срам. Не смеех да погледна към него. Бяха изречени с раздразнение, но какво от това?
Можеше да бъде и по-лошо. Можех да се предам на внезапното разтърсващо усещане, което ме обзе. Желание. Първична животинска страст, каквато отдавна не бях изпитвала. Не забулено в мъгла бленуване като за Шеймъс, а нещо толкова мрачно, че бях изумена. Ясно си представих мускулестото тяло на Том Дръмънд голо и възбудено. Просто мъжкар с твърде много тестостерон. Арогантен, да, пренебрежително настроен към жените, да, но в същото време адски секси. Като господин Дарси, с тези бричове, или като Шон Пен в «Шарп».
Винаги бях презирала този тип мъже. Не проявявах интерес към Том, просто с мен се случваше нещо, за което бях чела, «порив за живот» или нещо подобно. Нормално е, след като е бил на косъм от смъртта, човек да изпитва желание за секс, за да засили увереността си, че е жив.
Това беше. Хормони.
— Хей. — Том се наведе към мен. Конят му бе по-висок от моя (точно сега бих предпочела да яздя дървено конче), а и самият той бе едър. Тъмните му очи ме гледаха любопитно. — Не бих допуснал да загинете, уважаема госпожице.
— Разбира се.
— И не бих искал красивата Гейл да страда.
Гейл, разбира се. Каква глупачка бях да си въобразя, че не е бил очарован от нея в «Оксфорд». Очевидно просто бе любезен с мен. Нима можеше да не харесва Гейл? Тя тежи колкото перце и е нежна като паяжина. Самонадеяни мъжкари като Том са създадени за Гейл. След стотни от секундата би напуснала работа и би започнала да носи шапки «Шанел» и «Филип Трейси» и от време на време да ражда по някое бебе, за което да се грижи бавачката.
— Едва ли би страдала много. Черното й отива — казах аз с огорчение.
— Малка вражда между сестри?
— Не е твоя работа. Мисля, че трябва да се връщаме — казах аз и извърнах глава. Да, определено ме привличаше. Навярно бях замаяна от чистия въздух или от пестицидите в нивите, защото, ако бях на себе си, не бих изпитала и най-малко раздразнение от това, че той се увърта около Гейл.
— Нека първо проверя дали не си пострадала — настоя Том и преди да го спра, започна да прокарва ръце по тялото ми. Движенията му бяха уверени и професионални, сякаш все още бе войник и ме претърсваше за оръжие. Пръстите му действаха машинално и точно. Не се отклоняваха и не се задържаха по-дълго, отколкото бе необходимо. Жалко… Откъде ми хрумна това? Нима наистина желаех този нагъл богаташ да ме докосва?
Том повдигна едрите си пръсти и наклони главата ми назад. Господи, допирът на ръцете му преди малко бе така суховат, а сега това. Слава богу, че якето ми бе по-широко от панталоните на Чарли, защото зърната на гърдите ми се втвърдиха въпреки волята ми, а времето бе съвсем тихо и не можех да излъжа, че е от вятъра.
Взираше се в мен. Съсредоточено. Сякаш жадуваше за целувка и за секунда си помислих, че ще последва точно това. Очаквах ъгловатото му лице да се приближи към моето, но той внезапно се отдръпна, сякаш се изплаши, че ми е създал погрешно впечатление.
— Не изглеждаш наранена.
— Поне външно — промърморих.
— Моля?
— Нищо. Слушай, наистина трябва да се връщаме, иначе ще се разтревожат за нас. Ще водиш ли тази глупава кобила?
— Явно не си падаш по конете. — Том пусна поводите на Коуч и се придвижи зад нея. — Да погледнем задницата й.