Двадесет и четвърта глава
Подсуших се възможно най-бързо. Бях готова на всичко, за да се отърва час по-скоро от непрестанното кудкудякане на Елън. Чарли, бебета, обзавеждане… Явно някои хора намират купуването на килими и завеси за нещо много вълнуващо.
— Попитах Том дали да изберем раирана дамаска за дивана, френски кретон или щампован плат «Уилям Морис». Знаеш ли какво ми отговори?
— «Женски работи»?
— Точно така! — засия Елън. — Как позна?
— Просто предположих. Слушай, Елън, ще сляза след десет минути. Нали нямаш нищо против?
— Разбира се. Голям чешит си, Алекс — каза Елън и милостиво се оттегли.
Облякох бельо и тесен пуловер «Джоузеф» и тръгнах по коридора към стаята на Гейл. Вратата бе затворена, така че силно я блъснах. Гейл стоеше до прозореца с леко наведена назад глава и разтворени устни и гледаше с обожание Том Дръмънд, който бе сложил ръце на раменете й.
Застинах. Не можех да повярвам на очите си. Въпреки това, което мислех, бях шокирана да ги видя така. Изпитах негодувание и осъзнах, че у мен заплашително се надига вълна на ревност. От собствената ми сестра.
— Извинявайте — едва промълвих.
Том бавно отмести ръце от раменете на Гейл.
— Почакай, Алекс. Трябва да поговорим.
Исках да подхвърля някаква суховата, но не злобна реплика. Остроумие в стила на Стивън Фрай. Но единственото, което излезе от устата ми, бе:
— О… нямам време, а…
Затворих вратата, сякаш затръшнах портите на ада пред тях. Господи, щом Том се канеше да целуне Гейл, съжалявам, не исках да бъда наблизо и да ги видя.
Долу Елън лакомо хапваше голяма порция бекон с яйца и пържени филийки. Хрумна ми да я снимам и да залепя снимката на хладилника си, за да убива апетита ми.
— Яж, скъпа, имаш нужда от сили — насърчаваше я госпожа Джоунс. Каквато майката, такава и дъщерята. Самата тя за нула време омете къмбърландските наденички в чинията си. — О, добро утро, Алекс. Готова ли си за ролята на почетна шаферка? Предполагам, че няма да ти бъде за първи път.
— Била съм шаферка най-малко три пъти — отвърнах аз и си спомних неприятните си преживявания като дете.
— О, боже мой. — Госпожа Дръмънд нацупи тънките си устни. — Тогава не бива да придружаваш Елън. Сигурно си чувала поверието: «Четири пъти шаферка — никога булка». Всъщност и без това няма изгледи скоро да бъдеш булка, нали?
— Хм — изсумтях. Кой й бе казал това? Или поддържаше непрекъсната телефонна връзка с майка ми, или Том се бе разбъбрил пред нея.
— Била си сгодена за Джъстин Уеб, доколкото разбрах. Но Том ми каза, че си го изоставила почти пред олтара.
Забих поглед в зърнената си закуска. Не исках да изпитвам благодарност към Том. Джъстин ме бе закопал на двадесет метра под земята като радиоактивен отпадък, но благодарих само на Бога, че «безмилостните омъжени» не знаеха това.
— Трябва да внимаваш, Александра — шеговито извика госпожа Джоунс. — Само изключителните красавици получават по няколко предложения. Другите жени, проиграят ли шанса си веднъж, остават забравени в някой ъгъл да събират прах.
— В момента събирам чекове — решително отвърнах.
Джилиън Лоумън се засмя.
— Като секретарка?
— Администратор в отдел «Човешки ресурси». Това е начало, означава, че съм независима. Не бих понесла да разчитам на някой мъж за прехраната и джобните си — предизвикателно се обърнах към «безмилостните омъжени».
— Не се безпокой — ехидно подхвърли Мелиса.
— Трябва да вземеш пример от Гейл. Тя иска час по-скоро да се омъжи. В края на краищата, на никое погребение не сме слушали трудова биография — каза госпожа Джоунс с назидателен тон.
— Да, дори на надгробните камъни четем: «съпруга на еди-кого си, дъщеря на еди-кого си, майка на…» — добави Пени Радклиф и съпругът й се усмихна с одобрение.
— Вече схванах — припряно отвърнах аз.
Господи, бях обсадена от армията на омъжените. Сетих се за жената-чудо, която сваля очилата си, завърта се и отклонява куршумите със специалните си гривни. Представих си себе си в тази роля. Щях да имам и предимството да бъда неузнаваема, макар и съвсем същата, само че с водолазен костюм. И да мога да излетя от тук.
— Искам да кажа, че бракът е единственото важно нещо. Бракът и семейството — заяви Пени, сякаш изнасяше лекция в женски институт по съвършенство.
— Не зная — възразих. — Уилям Шекспир не е останал в историята като баща на Джудит.
— Е — обади се Шеймъс с презрителна гримаса, — ти не си Уилям Шекспир, нали?