Устата ми бе пресъхнала, измъчваше ме главоболие, а когато, залитайки, отидох до банята, за да пийна глътка вода, осъзнах, че съм заспала с грим. По бузите ми имаше лепкави следи от фон дьо тен, а нямах много време за разкрасяване, така че просто измих лицето си и откраднах малко «Уош енд гоу» от Гейл. Нямах време дори за сешоар, а за закуска не можеше да става и дума, но кого го бе грижа. Напълно бях загубила апетит от мъка.
На път за работа се огледах и видях негримираното си лице с тъмни кръгове под очите. Чудесно. Кожата ми бе бледа, почти сива, като настроението ми. Нито един мъж не подсвирна след мен и не се обърна да ме види по-внимателно.
Отчаяно се запитах дали има начин да изкупя вината си. Да се обадя на Снежанка? Какво можех да й кажа? Целта й бе да омае Чарли и да го накара да се ожени за нея, докато все още я следва като кученце. След като прочете новината в «Таймс», Том нямаше да ми проговори до края на дните си. Чарли Дръмънд не би искал да се разчуе, че се е оженил за проститутка. Господи, а ако Снежанка бе забременяла? Не се и съмнявах, че би прибягнала до всякакви средства. Мъжете от семейство Дръмънд бяха старомодни. Ако поне малко приличаше на Том, Чарли щеше да поеме отговорността си.
При мисълта за Том изпитах желание да се скрия някъде и да умра. Закривах лицето си с ръце, докато вървях към банката. Никой не попита: «Добре ли си, скъпа?». Ако изглеждах прилично, не би било така. На никого не му пука за грозните момичета.
Елън също се бе убедила в това.
Закърших ръце в агония. Думите на Том отекваха в съзнанието ми, ужасяващо правдиви. «Никога не съм виждал човек, който да стигне дотук от липса на самоуважение.» Това бе самата истина, нали? Само защото бях кисела заради Шеймъс и другите си бивши гаджета, нарочно бях провалила сватбата на Елън. От завист, че щеше да се омъжи преди мен. Потръпнах при спомена за капризите си относно роклята. Трябваше да бъде денят на Елън, а аз се бях държала като разглезено хлапе. Бях изпитала злорадство, когато Снежанка бе започнала да съблазнява младоженеца, макар и да не предполагах, че ще стигне толкова далеч.
Ако кажех на Том, щеше ли да ми повярва? Съмнявах се. «Господи — помислих си, докато се промъквах между хората, натъпкани като сардели, за да изляза от метрото. — Защо изобщо си задаваш този въпрос? Очевидно е, че те презира. И че изпитва влечение към малката ти сестричка».
Ужасих се, когато си представих, че съм шаферка на Гейл, която се носи по пътеката между гостите, ефирна като пух, хванала Том под ръка, и замечтано гледа напред, а аз плача неудържимо зад нея, облечена с цикламената рокля с къдрички. Гейл бе нежна и женствена, каквато аз никога нямаше да бъда. Стараеше се да не ругае като каруцар в присъствието на мъж. Съгласяваше се с Том за всичко и не спореше с него. Говореше малко и кротко го слушаше със загадъчна усмивка, докато разказва нещо. Никога нямаше да изложи връзката им на риск. Щеше да оставя на него да избира кой филм да гледат. Да чака да я потърси отново, вместо бързо да отговаря на обажданията му. Да приема букетите му със скрити в тях скъпи бижута с престорено нехайство.
Скоро щеше да яде натурално кисело мляко в «Карфор», а аз да бъда отхвърлената роднина, лудата Алекс, посмешище на всяко семейно събиране!
Едва сдържах плача си, докато тичах нагоре по стълбите в «Хамилтън Кейн».
— Добро утро, Алекс — поздрави ме администраторката Тина. — Изглеждаш, сякаш са те влачили по корем, да не би това да е нова мода?
— Нямам настроение за празни приказки — сопнах се аз. «Нападението е най-добрата защита». Но погледнах косите си в огледалните врати на асансьора. Бяха изсъхнали на клечки и сплъстени върху скалпа ми.
— Е, не излизай на улицата. Ще изплашиш някое дете — подигравателно извика Тина. — Госпожа Хьнтингтън иска незабавно да отидеш в офиса й. Какво си направила? Гърмящата е страшно ядосана.
Какво ли? Влязох в асансьора, който за мое щастие бе празен, отворих чантата си и извадих четката за коса. Сресах се бързо колкото можах и чух хиляди цъфтящи върхове да се откъсват, но какво можех да сторя? Нямах време. Тина бе дяволски права, биха могли да ме изложат като експонат в лондонската тъмница.
— Влизай — сърдито промърмори Гърмящия задник веднага щом почуках на вратата. Потръпнах, когато седнах на големия й розов стол, леко наклонен назад, за да кара седящия срещу нея да чувства по-ниското си положение. (Специална тактика, която началниците прилагат върху хората, които са решили да смъмрят.) Като че ли не си личеше, че нямам нужда от помощ в това отношение. Ако бях по-ниска, би й трябвал микроскоп, за да ме вижда.