Гърмящата гневно изпусна газ няколко пъти като пистолетни изстрели, но бях твърде изплашена, за да се засмея.
— Получих бележка, която ми разкри нещо доста съществено — започна тя. — От господин Мейън на долния етаж.
Сърцето ми спря.
— Пише, че си оставила недовършена работа при него — продължи тя. — Трябва да ти кажа, че държа новосформираният ми екип да дава сто и десет процента от себе си в този отдел!
— Няма такъв процент. Невъзможно е.
— Недей да остроумничиш — прекъсна ме Глория. — Ако имаш намерение да сновеш между неговия и моя офис, няма място за теб в «Човешки ресурси». Дано съм се изразила достатъчно ясно. Е, сега върви при него, но те искам тук най-късно в девет и четиридесет с уверение, че няма да се повтори.
— Ммм, да, добре.
— Знаеш ли, Александра, скъпа. — Наведе се напред и огромните й гърди се сплескаха върху плота на бюрото, докато говореше с майчински тон. — Когато напускаш едно работно място и преминаваш на друго, не бива да оставяш нищо недовършено. Сигурна съм, че си съгласна.
— Разбира се — промърморих и побързах да изляза.
Плахо се промъкнах в офиса на Шеймъс.
— А, Алекс, ето те най-сетне. — Бе широко усмихнат. Като крокодила от «Алиса». — Влез в офиса, госпожичке. — Веднага щом вратата се затвори, започна без заобикалки, усмихвайки се на Джени през преградата. — Помисли ли си върху идеята ми? Дано си го направила, защото не можеш просто да ме захвърлиш. Ще бъдеш ли мила с мен?
— Не зная какво имаш предвид — запелтечих.
— О, сигурен съм, че знаеш. Хлътна по мен още когато ме видя за първи път — продължи той с подигравателен тон. — Искам те в апартамента довечера. Точно в осем и тридесет.
С удивление погледнах ключовете, които сложи в шепата ми. «Това му харесва — помислих си, доловила в очите му задоволство. — Подъл гадняр. Изпитва наслада, когато ме кара да онемея».
— Трудно е без работа в този жесток свят — каза Шеймъс. — Майка ти не играе голф с много хора. Всичко, което имаш, може изведнъж да ти се изплъзне. — Щракна с пръсти. — Естествено, ти избираш, скъпа. — «Да, разбира се», помислих си. — Но ще ти кажа едно: ако не се появиш тази вечер, не си прави труда да идваш на работа утре. Защото си уволнена. Край.
— Не ти вярвам — промълвих през сълзи. Той се усмихна до уши.
— Това е твой проблем.
Двадесет и седма глава
— Но защо напускаш? — попита Глория. Гледаше ме намръщено като директорка на училище от петдесетте, хванала отговорничката по дисциплина с градинаря. — Знаеш, че не е лесно да си намериш работа. Нямаш никакъв опит. А това, че си се задържала тук само два месеца, не говори, че си сериозна.
— Зная, но не мога да остана — отвърнах аз с насълзени очи. — Просто трябва да напусна.
— Без обяснение?
Безмълвно поклатих глава.
— Тогава тръгвай. Не губи време да събираш нещата си — мрачно добави тя, когато се запътих към бюрото си. — Някой ще ти ги изпрати. Няма да допуснем да изнесеш поверителна информация.
О, да, например часовете при зъболекар на съпругите на шефовете. Или може би някой скъпоценен доклад защо бледорезедавото е най-подходящият цвят за стените на счетоводния отдел.
— Не очаквай и препоръка. Не мога да си обясня защо господин Мейън те предложи за повишение — отбеляза Гърмящата и повдигна вежди, за да ми покаже, че много добре знае. Шумно изпусна газ зад гърба ми, докато се отдалечавах.
— Внимавайте, госпожо Хънтингтън. Ако някой запали цигара тук, цялата сграда ще пламне — казах аз и грабнах чантата си.
Две от секретарките приглушено се закикотиха и Глория позеленя от гняв.
— Стига! — извика тя.
На излизане си дадох вид, че не обръщам внимание на ехидните подмятания на Тина във фоайето. Когато узнае новината за напускането ми, щеше да съжалява, че вече няма с кого да се заяжда. Или може би не. Не бях от хората, които печелят симпатии и биха липсвали на някого.
Бях толкова потисната, докато пътувах към дома с метрото. Всичко ми се струваше сюрреалистично — празните вагони с достатъчно място за дишане и дори свободни седалки, моето отражение с тъмни кръгове около очите и сплъстени коси, което ме гледаше от прозорците. Работата ми не бе представлявала нищо особено, но бе моя. Бих предпочела онзи садист Шеймъс да ме измъчва всеки ден, но, господи, нима наистина изборът бе мой? Очевидно да. Истина бе, че нямах никакъв опит. Истина бе и че се бях отказала твърде бързо след любовна връзка с шефа, който бе излязъл най-големият мръсник на деветдесетте.