Говорете каквото искате за избора ми на партньори, но поне съм постоянна във вкусовете си.
— Скъпа, дано това излезе някаква шега — задъхано каза майка ми, когато й се обадих по-късно.
— Не, за съжаление. Шефът ме сваляше.
Удобно премълчах останалото.
— Всички мъже са такива. Не знаеш как се държеше доктор Ричардс с мен. Стар козел. Впрочем, скъпа, ако се бе омъжила за онова чудесно момче Джъстин, нямаше да се налага да пробиваш в «света на работещите», както го наричам.
— Мамо… — въздъхнах.
— Годините ти минават, скъпа. На твоята възраст аз се смятах почти за старица. Защо не можеш да бъдеш като Гейл? Все ходиш с онези груби обувки с дебели подметки. Правят те толкова висока, че приличаш на амазонка. Мъжете харесват малко повече женственост.
— Не мога да стана по-ниска, мамо.
— Ако носеше рокли на цветя, ръстът ти нямаше да се набива в очи. И ако къдреше косата си, вместо да бъде винаги права и одърпана.
— Подстригах я.
— Къса коса? О, Алекс, кога ще престанеш с бунтарското си отношение? Няма да си намериш друга работа. След всичко, което направих, за да те уредя на тази, просто я захвърляш. И без това имам предостатъчно грижи. Забрави ли, че и тази година организирам благотворителна томбола?
— Как бих могла? Ще намеря друга работа.
— Е, ако не успееш, ще се наложи да си дойдеш у дома, където ще мога да те държа под око. Баща ти ще измисли някаква длъжност за теб в агенцията.
«Бог да ми е на помощ, всичко друго, но не и това». Представих си бъдещето си в Съри, как вдигам телефона в агенцията за недвижими имоти на баща си, със старомодна рокля от местен магазин, яркорозово червило и сини сенки, докато духът ми бъде толкова сломен, че реша да се обадя на пощальончето Кевин и да го моля на колене да се ожени за мен.
По-скоро бих тръгнала по пътя на Снежанка.
Но щом отново зърнах отражението си, се убедих, че всеки сутеньор би ми се изсмял.
— Трябва да затварям, мамо — казах аз.
— Не забравяй, рокли на цветя. И винаги слагай парфюм там, където би искала да те целунат.
Представих си как влизам в «Хародс» и обилно напръсквам задника си с «Алюър».
— Чао.
— Дочуване — изчурулика майка ми.
Циганското лято отмина твърде бързо. След няколко седмици вече бе мразовита, сива и влажна лондонска зима. Дъждът, който премина във вледеняващ ситен сняг, съвършено се съчетаваше с настроението ми, докато скитах из града с премръзнали пръсти и нос, с надеждата да бъда повикана за интервю дори за най-мизерната работа. Никой не търсеше персонал. По-точно, никой не търсеше именно мен.
— Дори не сте получили препоръки от «Хамилтьн Кейн»?
— Можете ли да пишете на компютър? Каква скоростта ви на набиране?
— За съжаление, тази длъжност не е за човек с диплома от «Оксфорд», скъпа. Твърде образована си.
— Не съм, съгласна съм да върша каквото и да е — умолявах аз, — да подреждам документация, да варя кафе, всичко. Работата не ме плаши.
Последният работодател ме бе огледал от главата до петите над кръглите си очила като на Джон Ленън.
— Скъпа, работата е за млада помощник-секретарка без опит. Трябва ни седемнадесет годишна, не на двадесет и седем.
Хрумна ми да наема ученическа униформа от някой секс магазин в Сохо и да сплета косата си на плитки, но не би имало смисъл. Личеше си, че съм на възраст, на която вече би трябвало да съм изкачила пет-шест стъпала по стълбицата.
Не обръщах внимание на подигравките на сестра си и опитите на Кийша да бъде мила. Кийша ме насърчи да се опитам да продам някои от новите си скулптури. Струваше ми се смешно, но бях толкова отчаяна, че я послушах. Междувременно полагах усилия да не мисля за Том Дръмънд и преглеждах обявите на последните страници на «Ивнинг Стандард»: «Гарантиран доход деветдесет хиляди лири годишно!» Отиваш на адреса, който се оказва занемарен блок в Хакни, и заварваш тълпа нещастници с рекламни фланелки, които настойчиво предлагат пластмасова дограма на възрастни дами по телефона, докато им затворят, или място за реклама във френски технически списания на арабски търговци на оръжие.
(Опитах последното за един ден. Някакъв си шейх толкова ми се ядоса, че се оплака на шефа ми, и това бе краят.)
Но основното ми занимание бе да се старая да не мисля за Том Дръмънд и да потискам спомените за дните, прекарани в «Карфор», през които бях съсипала живота на Елън и бях помогнала на една проститутка да избяга с брата на Том. Не се осмелих да разтворя «Таймс», за да прочета новината за отменената сватба.