— Защо не го приемеш ти, Гейл? — любезно попита Кийша. Гейл сърдито тръгна към «Харви Никълс» и престана да ме тормози.
Без Кийша и Бронуен бих полудяла. Бронуен ми осигуряваше прилично облекло, като нарочно скъсваше блузите от фотосеансите си и й позволяваха да ги задържи. А Кийша оставяше шампоана и маслото си за вана извадени в банята, когато бе мой ред да взема душ, и после си даваше вид, че не е забелязала, че са намалели. Естествено, не ми бе дала официално разрешение. Въпрос на принципи. Но течният й сапун «Канебо Милки» бе нещо свещено. Имаше граница, която не биваше да прекрачвам.
Все пак бе трудно. Гейл ходеше на безброй купони, а когато си бе у дома, не преставаше да се пита на глас къде ли е Снежанка и какво ли прави Том, докато Кийша й нареди да си затваря устата, за да не и затвори тя. И двете с Бронуен бяха щастливи с интересната си работа и новите си приятели. Бронуен най-сетне ходеше сериозно с Дан, зъболекар, който се отнасяше добре с нея и не обръщаше внимание на опитите й да пробута екстази в шоколада му.
Всъщност веднъж й намекнал, че повечето хора престават да употребяват наркотици на двадесет и шест, предполагайки, че ще си вземе поука. Много тактично добавил, че на някои им е нужно по-дълго време, отколкото на други, но би било жалко тя да се превърне в развалина като Джонатан Кинг.
Бронуен се прибра вечерта и изхвърли всичката дрога, която притежаваше. Ако в тръбите на канализацията ни имаше паяци, навярно през тази нощ бяха най-щастливата компания на света. Освен това се разтича като луда и се отърва от карирания си минижуп, дългата си пола с огледални кръгове и всички тениски с бунтарски надписи.
Заслужаваше Тони Блеър да му връчи награда за принос към борбата с наркотиците.
Бронуен изцяло промени стила си. Все още бе небрежен, но в гардероба й бе отделено повече място за «Алекзандър Маккуин» и «Джон Галиано», отколкото за моделите с капси на «Прада» и «Гучи». Поиска повишение и го получи. Кожата й вече изглеждаше по-свежа, защото от време на време спеше нощем.
Кийша напредваше в «Ранобудници», където, за мое удивление, издържа цял сезон, без да нарече началниците си «жалки нищожества». Уреждаше гостувания на известни личности и сподели, че възнамерява да опита нещо различно през следващите месеци.
— Няма вечно да си губя времето с детска телевизия.
— Мили боже — възкликнах, когато прочетох графика й, който съдържаше бележки от рода на: «Да взема „Спайс Гърлс“ от хотела им. Да напиша въпроси към Алън Шиърър. Да подготвя коментар за филма „Дуум 4“».
Бе скъсала с тийнейджърския идол и излизаше с изпълнителен директор на звукозаписна компания. Не бе шестнадесетгодишен, дори не бе известен и Кийша никога не говореше за него. Това ме навеждаше на мисълта, че може би връзката им е сериозна.
Затова съквартирантките ми не ми помагаха особено. Чудесно е да виждаш, че на приятелките ти им върви, но как да се радваш на техния късмет в любовта и работата, когато собственият ти живот се превръща в жалко съществуване, което ще изтече по-бързо, отколкото дрогата на Бронуен в канализацията?
Разбира се, през плътните облаци проблясваше лъч надежда. Малък и едва забележим, почти като пениса на Шеймъс Мейън, но все пак го имаше.
Работех в галерия. Е, всъщност бе просто антикварно магазинче, пълно с картини на неизвестни художници, изобразяващи сантиментални сцени и камбанарии на стари църкви. Но бе по-приятно, отколкото в «Хамилтън Кейн». И от набирането на писмата на Шеймъс, и от организационната работа в «Личен състав».
Научих две неща. Как да различавам хората, които просто разглеждат, от купувачите. Как да накарам всеки клиент, дори с двеста лири в джоба, да се чувства обграден с внимание. Трябваше да си намирам занимания, защото, когато се занижеха скучни часове, неизбежно започвах да мисля за Том и отново ме обземаше отчаяние. Подредих документацията, която бе в ужасно състояние, убедих Гордън да купи компютър и започнах да въвеждам приходите, разходите и всичко останало. Разчистих старата кореспонденция, издирих няколко лондончани, които биха могли да станат наши клиенти, и им изпратих покани за представяне на творби в тесен кръг. Освен това повиках миячи на прозорци и поръчах надпис за входната врата с тъмносини букви в изискан шрифт.
Сама извърших революция в магазина. Всяка седмица сменях изложените на витрината произведения и красиво изписвах цените на етикетите на ръка, в случай че по тротоара мине японски турист и импулсивно реши да си купи нещо. Проектирах красиви кутии, в които да поставяме творбите, от бледосин картон като на «Тифани» и мека хартия отвътре.