Справях се. Започнах да ставам по-рано, за да имам време да среша косите си. Винаги слагах грим, макар и евтин.
Не зная дали имаше някакъв смисъл. Нищо не можеше да върне някогашния ми свеж вид, освен ако феята на красотата ми подареше двуседмична почивка на Сейшелските острови, здравословна храна и маркова козметика.
Отчаяно исках да изглеждам както преди. Навремето не се харесвах особено. Смятах се за твърде пълна, с твърде малки гърди и тлъстини на ханша. Доста грубовата в сравнение с Гейл. Едва сега осъзнах, че не съм изглеждала толкова зле. Е, не бях хубавица и ми липсваше стилът на Кийша, но притежавах красотата, присъща на младостта, която жените пренебрегват, а мъжете намират за неустоима.
Естествено, нещата вече бяха различни.
Бях загубила младежката си свежест. Сякаш някой я бе изцедил от мен и я бе дарил на Гейл. Външността й бе съвършена като на супермодел. Косите й винаги бяха безупречно оформени на секси прическа, харчеше по деветдесет лири за грим и успяваше да измоли част от джобните на майка ми за тоалети.
— Алекс! — извика тя и нахълта в стаята ми с оскъдна червена рокля. — Какво мислиш за това? Дали ще хареса на Том?
Дори мъртвец или паметник би се възбудил при вида й.
— Разбира се — промърморих.
— Не, не, твърде предизвикателно е — реши тя. — Ще облека нещо по-консервативно. Том си пада по скромни момичета.
Стиснах палци да се спре на ярката червена рокля, защото Том мразеше жени, които приличат на евтини уличници. Представляваше смешна гледка, когато се мъчеше да се откопчи от пиянските прегръдки на американски студентки в «Оксфорд» и повтаряше: «много мило» и «благодаря».
Но Гейл е професионалистка. Не си играе. Радарът й, насочен към целта, винаги е невероятно точен. Захвърли всички къси поли и прилепнали горнища и започна да носи затворени бели и пастелни жилетки. Замени тънките токчета с платформи и равни подметки. Не запази нито един панталон.
Спалнята й, по-рано пълна с брошури против лова и глупави книги за здравословно хранене, бе изцяло преобразена. Вместо лозунги като «Само садистите носят кожени облекла» и покани за приеми, на които се сервира естествена храна, сега имаше купища пухкави плюшени мечета. Закри плаката против вивисекцията със снимка на усмихнато бебе, а на перваза на прозореца си сложи кристална ваза с рози.
— Защо просто не си купиш книгата «Как да стана идеалната съпруга и майка» и не я сложиш на леглото си? — заядливо попитах.
— О! Разбира се! — задъхано извика Гейл. — Къде се продава?
Жалко, че Том не можеше да прозре що за човек е тя. Хранех съвсем плаха надежда, че у него е останала поне частица от онзи Том, когото познавах в колежа. Бе съвършеният джентълмен, уважаваше независимостта ми и не искаше съпруга-украшение.
Но тогава бяхме само приятели.
Може би търсеше нещо различно в една жена. Линда бе истинска принцеса, като героините от черно-белите филми и изтънчените дами от страниците на «Кънтри Лайф», представени с бележки от рода на: «Госпожица Клаудия де Вер, годеница на лорд Ричард Хамилтън». Линда бе родена, за да пазарува, да организира почивки, да дава наставления на детегледачката и да се преструва, че страда от мъчително главоболие. Различаваше се от сестра ми само по по-доброто си потекло. Но Гейл компенсираше липсата на благородническа кръв с красотата си.
Том просто бе като всички други мъже. Бе пленен от крехкото създание с поглед на уплашена сърна. Бог да му е на помощ, защото бе загазил. Гейл бе толкова женствена и съвършена, че дори куклата Барби не можеше да й съперничи. Представих си каква идеална двойка ще бъдат: закаленият в армията Том Дръмънд и крехката Гейл Уайлд.
За мен нямаше никаква надежда. Том здравата бе хлътнал по Гейл, щом идваше да я взема от къщи, водеше я на ресторанти, театър и балет. След всички неприятности, които ние… по-точно аз бях създала в «Карфор», той все пак я обграждаше с внимание.
— Виж тези прекрасни цветя! — извика Гейл, опиянена от радост на следващия ден. Том й бе изпратил букет жълти рози от скъп цветарски магазин. Бях отправила молитва да са за Кийша, но нямах този късмет. — Невероятни са!
— Луд е по теб — отбеляза Бронуен с възхищение.
— Ммм. — Гейл извади картичката: «Благодаря за чудесната вечер. Том.» — О, толкова е романтично.
— Не особено — хладно изтъкна Кийша. — Не пише: «С обич», и розите не са червени.
— Това не означава нищо. Какво мислиш, Алекс?
— А… ами…
Телефонът звънна. Бронуен скочи, но лицето й изведнъж помръкна, както винаги, когато не бе Дан.