— Том Дръмънд. За теб е, Гейл — каза тя.
Мълчаливо грабнах палтото си и тръгнах към вратата.
— Защо си толкова тъжна? — попита Гордън, когато дойде в галерията по обяд. — Винаги гледай от добрата страна на живота. Ако на лицето ти няма усмивка, все едно нещо от облеклото ти липсва.
— Какво те кара да мислиш, че съм тъжна? — попитах.
— Какво ли? — С енергичен жест посочи всичко в магазина. — Не чистиш, не подреждаш, не опаковаш и не пишеш на компютъра. Нито пък прелистваш книги за изкуството, нито правиш глинени скулптури в задния двор.
— Малки неприятности с мъжете.
— Не искам да слушам! — гневно заяви Гордън. — Мъже! Кой може да ги разбере? Не те ли харесва той?
Поклатих глава.
— Може би е гей — предположи Гордън със задоволство. — Да, сигурно е такъв и не иска да се разчуе. Дай ми телефонния му номер. Обещавам, че няма да бъда твърде нахален.
— Не е гей — мрачно отвърнах. — Том е стопроцентов мъжкар. Бил е в армията.
— Як мъжага, колко вълнуващо. — Гордън ме погледна и усмивката му изчезна. — Е, жалко, щом не е гей, той губи. Защо не те харесва?
— Защото е влюбен в друга. В… — Едва го изрекох. — … в малката ми сестричка.
— Аха. — Опита се да изрази съчувствие, но не можа да скрие задоволството си от пикантната клюка. Кой би могъл да го упрекне? На негово място и аз бих проявила любопитство. — Значи вариантът «арсеник в чая» е изключен? «Повредени спирачки» също отпада.
— Така е, за съжаление — отвърнах. Не можах да се сдържа. По миглите ми се търкулна голяма сълза и потече по бузата ми.
— Стегни се. Ще го преживееш — приятелски каза Гордън. — Има толкова много други.
— Искаш да кажеш…
— Досещаш се какво искам да кажа.
Гордън ми намигна и се отдръпна. Исках само да остана насаме с мъката си, но явно желанието ми нямаше да бъде изпълнено. Шефът ми бе пълен със съвети и щом той разписваше чековете за заплатата ми, трябваше да ги изслушам.
— Ще се сдобрите. Можеш да бъдеш сигурна. Том харесва сестра ти…
— Много.
— Тя също го харесва, така че очаквай скоро да зазвънят сватбени камбанки. Любовта и бракът вървят ръка за ръка… О, не се натъжавай толкова.
— Не правиш ли прибързани изводи? — попитах аз с разтуптяно сърце. — Излизат заедно едва от няколко седмици.
— Да, но сестра ти иска да се обвърже с него, щом твърдиш, че прилага типичните женски ходове. — Гордън дяволито присви очи. — Той си пада по нея, а ми се струва, че Том Дръмънд не е от мъжете, които залъгват момичетата.
Стомахът ми се сви. Прав бе! Не бях помислила за това. Том бе сериозен и постъпваше отговорно.
— Не можеш вечно да го избягваш.
— О, мога. — Отчаяно заридах. — Старая се да не бъда вкъщи, когато идва да я вземе, и си лягам, преди да я изпрати. Той не желае да ме вижда.
— Но ти искаш да го виждаш. Не с Гейл, естествено, но не можеш да отречеш. Трябва да бъдеш силна — прочувствено каза Гордън. — Щом любовта те е отминала, трябва да го приемеш с чест и мълчаливо достойнство, като Жозефин, след като Наполеон се развежда с нея, или онази девойка от «Властелинът на пръстените», когато Арагон я отхвърля, или…
— Е, добре — съгласих се аз. — Може би.
— Не можеш вечно да заравяш глава в пясъка — изтъкна Гордън. Замислих се върху думите му. В тях имаше голяма доза истина, колкото и да не ми се искаше да го призная. Бях променила отношението си към щраусите. Вече ми се струваха забележително умни птици, измислили хитър начин за преживяване на кризи.
— Носи най-хубавите си дрехи и се забавлявай! — насърчи ме Гордън.
— О, стига — възразих. — Сигурно се шегуваш.
Да се забавлявам? Нима мислеше, че съм загубила ума си като музикантите на палубата на «Титаник»?
Но все пак съветът на Гордън бе ценен. Оправих размазания си грим, продадох два акварела и излязох от магазина колкото бе възможно по-рано. Нямаше смисъл да се разкрасявам. Прелестната ми сестра винаги щеше да ме засенчва. Господи, истински ад бе да раста заедно с Гейл и да слушам шегите на приятелките на майка ни, които се тълпяха около миловидното малко ангелче и никоя от тях не обръщаше внимание на невзрачното създание, което бе негова сестра. Ако питате мен, сестрите на Пепеляшка са й причинявали далеч по-малко страдание. Само са я карали да мете проклетата пепел. Не са й внушавали, че е жалка грозновата неудачница, бих ги нарекла доста тактични и бих предпочела да живея с тях.
Единствената ми утеха бе, че двете с Гейл харесвахме различен тип момчета. Аз имах свой списък от качества, които търсех: чувство за хумор, романтичен чар, поетична душа. А списъкът на Гейл съдържаше единствено думата «пари».