15
Осемдесетгодишната Хилда Джонсън обичаше да казва на хората, че цял живот е живяла на Източна осемдесета улица и си спомня времето, когато миризмата от пивоварната на Джейкъб Рупърт на Седемдесет и девета улица изпълвала въздуха с острия аромат на бирена мая и малц.
— Съседите там смятаха, че се местят в центъра, когато напуснаха Манхатън и се установиха със семействата си в Южен Бронкс — спомняше си тя, като се смееше високо. — Е, да, всичко се променя. Тогава Южен Бронкс си беше район, а тук имаше само паянтови пренаселени къщи. Сега този район е елегантен и модерен, а Южен Бронкс е пълна трагедия. Но това е животът.
Нейните приятели и хората, които срещаше из парка, бяха чували тази история многократно, но това не възпираше Хилда. Дребничка, слабичка, с оредяващи бели коси и будни сини очи, тя беше доста словоохотлива.
В хубавите дни Хилда обичаше да ходи в Сентръл Парк и да седи на някоя огряна от слънцето пейка. Свикнала да гледа другите, тя беше изключително наблюдателна и не се колебаеше да изкоментира всичко, което според нея имаше нужда от уточнение.
Хората знаеха как беше нахокала една детегледачка, че се е отдалечила от детската площадка. Редовно скастряше деца, които хвърляха хартийки от бонбони по тревата. И често спираше полицаи, за да им покаже хора, които според нея имали нещо лошо наум, тъй като само обикаляли около детската площадка или пък се шляели по алеите.
С вяло търпение полицаите я изслушваха учтиво, отбелязваха предупрежденията и обвиненията й и обещаваха да държат под око подозрителните типове.
Въпросният понеделник прословутата й наблюдателност без съмнение свърши добра работа. Малко след четири часа, на път от парка за вкъщи, докато чакаше с другите пешеходци смяната на светофарите, тя се случи вдясно и малко зад елегантно облечена жена с плътен кафяв плик под мишница. Вниманието на Хилда беше привлечено от внезапното движение на някакъв мъж, който с една ръка се пресегна за плика, а с другата блъсна жената пред завиващия в момента камион. Хилда понечи да изкрещи предупредително, но беше твърде късно. Поне беше огледала добре мъжа, който в следващия миг изчезна сред тълпата.
В суматохата, която последва, Хилда беше изблъскана назад, а в това време един полицай извън дежурство пое нещата в свои ръце и се развика:
— Назад! Отстъпете назад! Полиция.
От гледката на премазаното, потънало в кръв тяло на паважа, и елегантния костюм със следи от автомобилни гуми, Хилда за малко да припадне, но все пак успя да се съвземе достатъчно, за да говори с репортера. После си тръгна и с голяма мъка се добра до апартамента си. Щом се озова вътре, с треперещи ръце си направи чай и започна да го пие бавно и на глътки.
— Горкото момиче — мърмореше си тя непрестанно, докато за пореден път изживяваше злополуката.
Накрая почувства, че се е възстановила достатъчно, за да се обади в полицейския участък. Сержантът на пропуска, който вдигна телефона, й беше стар познат — тя беше разговаряла с него няколко пъти, обикновено когато докладваше за просяци, които се присламчваха към пешеходците на Трето Авеню. Той изслуша историята й търпеливо.
— Хилда, знаем какво смяташ, но грешиш — каза той успокоително. — Вече говорихме с много хора, които са били на този ъгъл по време на злополуката. Натискът на тълпата, когато светофарът е светнал зелено, е станал причина госпожа Уелс да загуби равновесие. Това е всичко.
— Една ръка, която нарочно я блъсна в гръб, беше причината да падне — възрази му рязко Хилда. — Жената носеше кафяв плик и онзи мъж го грабна. Сега съм изтощена и си лягам, но ти остави съобщение за капитан Ший. Ще дойда да говоря с него още щом пристигне на работа утре сутринта. Точно в осем часа.
И затвори възмутена. Беше само пет часа след обяд, но изпитваше нужда да си легне. Върху гърдите си чувстваше тежест, която можеше да се разнесе единствено с почивка в леглото и таблетка нитроглицерин под езика.
Няколко минути по-късно тя беше облечена в топлата си нощница, подпряла глава на висока възглавница, която улесняваше дишането й. Мъчителното главоболие, което в продължение на няколко минути неизменно съпътстваше хапчето, започна да отшумява. Болката в гърдите намаляваше.
Хилда въздъхна с облекчение. Една хубава почивка през нощта и тя щеше да отиде в полицейския участък и да подаде оплакване срещу този глупав сержант. После щеше да настоява да седнат с художника на полицията и тя да му опише мъжа, който беше блъснал онази жена.
„Зъл човек — помисли си тя, припомняйки си лицето му. — От най-лошите — добре облечен, изискан на вид, от онзи тип хора, които неизменно будят доверие. Как ли се чувстваше онова бедно момиче? Може би щяха да съобщят по новините.“