— Никога не е бил женен. Точно мъжът, който двамата с баща ти сме си представяли, че е достоен за теб или за Дий. Ти се запозна с него, нали? Видя, че е привлекателен. Той е в Управителния съвет на фамилна фондация „Райт“. Всяка година раздават купища пари. Най-щедрият, най-човеколюбивият мъж, когото би могла да срещнеш. Не като онези егоисти, които мислят само за себе си.
„Не мога да повярвам, че точно ти го казваш“ — помисли си Сюзън.
— Скъпа, направих нещо, за което, надявам се, няма да ми се разсърдиш. Алекс току-що ни се обади и буквално изиска домашния ти телефон. Убедена съм, че ще ти се обади още тази вечер. Каза, че не искал да те безпокои в службата. — Бинки млъкна за момент и после започна да я увещава: — Моля те, кажи ми, че не съм сбъркала.
— Бих предпочела да не даваш домашния ми телефон, Бинки — каза Сюзън рязко, но после смекчи тона си. — Но в този случай мисля, че си постъпила правилно. Само да не се повтаря.
Тя успя да прекъсне разпалените уверения на Бинки и да затвори телефона с тягостното усещане, че хубавата й вечер е провалена.
Не бяха минали и десет минути и Александър Райт позвъни.
— Притиснах Бинки да ми даде телефонния ви номер. Надявам се, че не възразявате.
— Разбрах — отвърна Сюзън хладно. — Чарлс и Бинки току-що ми се обадиха.
— Защо не наричате баща си „татко“, когато разговаряме двамата? Аз нямам нищо против.
Сюзън се засмя.
— Много сте внимателен. Да, ще го направя.
— Успях да хвана предаването ви днес и много ми хареса.
Сюзън с изненада установи, че й стана приятно.
— Преди шест-седем години се случих на една маса с Реджайна Клозън на някакъв прием на „Фючърс Индъстри“. Стори ми се чудесен човек, много интелигентна жена.
Райт се поколеба и после каза с извинителен тон:
— Знам, че е в последната минута, но току-що приключих едно заседание на Борда на директорите в болницата „Свети Клер“ и съм гладен. Ако не сте вечеряли и нямате някакви специални планове за вечерта, бих ли могъл да ви поканя да излезем? Зная, че сте на Даунинг Стрийт. „Ил Молино“ е на няколко минути от вас.
Сюзън хвърли поглед към зелената салата, която бе захванала да мие. За своя изненада усети, че дава съгласието си да бъде взета от къщи след двайсетина минути.
Докато отиваше към спалнята да се преоблече в кашмирен пуловер и панталони, тя се убеждаваше, че действителната причина, поради която прие тази импровизирана среща, бе да чуе дали Алекс Райт няма да сподели с нея някакви свои впечатления от Реджайна Клозън.
17
Докато разсъждаваше над създалото се положение, Дъглас Лейтън беше принуден да си признае, че Джейн Клозън не беше очарована от отказа му да остане с нея в офиса на доктор Сюзън Чандлър.
Като адвокат и брокер по инвестициите, през последните четири години той беше работил за фирмата, която управляваше авоарите на фамилията Клозън. Беше започнал своята кариера там като помощник на Хюбърт Марч — старши съдружникът, който познаваше и се грижеше за Клозън от близо петдесет години. Тъй като Марч скоро щеше да се пенсионира, очевидно Лейтън щеше да бъде човекът, когото Джейн Клозън щеше да избере за заместник на нейния немощен стар приятел.
Да бъде избран за директор на благотворителна фондация „Клозън“ след толкова кратко време във фирмата бе невероятен успех, който Дъглас Лейтън оценяваше по достойнство наред с всичките тежки отговорности.
„Този следобед обаче, просто нямах шанс“ — каза си той, докато влизаше в асансьора на Парк Авеню 10, усмихвайки се приветливо на младата двойка, които току-що си бяха купили апартамент на деветия етаж в същата сграда.
Той все още живееше под наем, макар че с доходите си съвсем спокойно можеше да си купи собствено жилище. Обясняваше на своите приятели следното:
— Аз съм на трийсет и шест. По някое време, колкото и да не ви се вярва, ще си намеря подходящото момиче и ще си устроя живота. А когато това стане, ще пазаруваме заедно. И без друго, макар да не познавам собственика на това място, вкусът му определено ми харесва. Дори и да мога да си купя собствен апартамент, никога не бих могъл да си позволя нещо подобно.
Приятелите му не можеха да отрекат рационалността на една подобна констатация. Без главоболията на собственичеството, Лейтън живееше в апартамент с библиотека, облицована с махагонова ламперия, с всекидневна, от която гледката към Ню Йорк беше ослепителна и от която се виждаха Емпайър Стейт Билдинг и Ийст Ривър; с кухня, в която уредите бяха последна дума на техниката, с просторна спалня и две самостоятелни бани. Беше обзаведен с удобна мека мебел, достатъчно шкафове и гардероби, подбрани с вкус гоблени и отлична имитация на фини персийски килими.