— Нямам представа — отвърна тя. — Все още не мога да преценя.
— Как изобщо се заехте да правите радиопредаване?
За своя изненада тя му разказа как Неда я представила на предишната водеща. Разказа му и как е работила за Неда още в юридическия колеж, как е напуснала работата си в окръжната прокуратура на Уестчестър и се е върнала да продължи образованието си.
Накрая, докато пиеха бренди, Сюзън каза:
— Обикновено слушателят съм аз. Стига толкова за мен. Всъщност, май прекалих.
Райт направи знак за сметката.
— Съвсем не — възрази той енергично.
„Общо взето, вечерта беше чудесна“ — реши Сюзън, когато се мушна в леглото.
Видя, че е единайсет без десет. Беше се прибрала преди двайсет минути. Когато се опита да се сбогува пред входната врата на кооперацията, Алекс й каза:
— Моят баща ме е научил винаги да изпращам дамата до дома й. После веднага си тръгвам, уверявам ви.
Той настоя да се качи горе и да я изчака да отключи вратата на апартамента си.
„Какво по-хубаво от малко старомодно кавалерство“ — помисли си Сюзън, докато гасеше лампата. Беше уморена, но не можеше да престане да прехвърля в мислите си събитията от изминалия ден — онова, което беше, и което не беше станало. Сети се за Доналд Ричардс, авторът на „Изчезнали жени“. Беше интересен гост. Очевидно с удоволствие би приел поканата да присъства на евентуалната среща с „Карен“.
С известно неудобство Сюзън си спомни как рязко отхвърли намека му, че би искал да се запознае с цялата информация, получена от Карен, в случай, че срещата се осъществи.
„Дали Карен ще се обади отново? — запита се тя. — Дали би било разумно в утрешното предаване да я помоля непременно да се свърже с мен, макар и само по телефона?“
Точно когато заспиваше, някъде в подсъзнанието си Сюзън долови предупредителен сигнал. Втренчи се в мрака, като се опитваше да определи какво е задействало вътрешната й алармена система? Без съмнение имаше нещо, което се беше случило, или за което бе чула по-рано през деня; нещо, на което бе пропуснала да обърне внимание. Само че какво беше то?
Като си даваше сметка, че е твърде уморена, за да се съсредоточи, тя се обърна на една страна и се приготви за сън. Щеше да го мисли на следващия ден, когато със сигурност ще разполага с достатъчно време.
19
Хилда Джонсън спа пет часа и се събуди в десет и половина. Чувстваше се ободрена и малко гладна. Чаша чай и препечена филийка щяха да й се отразят добре, реши тя, надигна се в леглото и се пресегна за халата си. Освен това искаше да види дали щяха да я покажат пак по новините в единайсет. След като ги изгледа, щеше да се върне в леглото и да каже една молитва за Каролин Уелс, горката жена, дето я блъсна онзи камион.
Тя знаеше, че капитан Ший щеше да пристигне в участъка точно в осем часа сутринта. Хилда щеше да бъде там и да го чака.
Докато връзваше колана на плюшения си халат, Хилда си представи лицето на мъжа, който блъсна госпожа Уелс под колелата на камиона. Сега, след като шокът беше отминал, тя си спомняше лицето му даже по-ясно, отколкото в онзи момент. Знаеше, че сутринта щеше да й се наложи да го опише изчерпателно пред художника от полицията.
Преди близо седемдесет години тя самата се изявяваше отлично в часовете по изобразително изкуство. Директорката на училището, госпожа Дън, я окуражаваше непрестанно и казваше, че има истински талант, особено за скициране на лица. Но на тринайсетгодишна възраст трябваше да тръгне на работа и вече нямаше време за такива занимания.
Не че съвсем се отказа от скицирането, разбира се. През годините често хващаше писалка и бележник — беше сядала някъде в парка и беше правила мастилени рисунки, които после поставяше в рамка и подаряваше на приятели за рождените им дни. Само че напоследък не го беше правила. Бяха й останали само няколко приятели, а и пръстите й вече бяха твърде подути от артрита, за да държат с лекота писалката.
И все пак, ако успееше да нарисува лицето на този мъж сега, докато все още споменът за него беше толкова свеж в съзнанието й, на другата сутрин в полицията щеше да й бъде много по-лесно.
Хилда се отправи към писалището, което бе принадлежало на майка й, а сега заемаше почетно място в малката й всекидневна. Отвори секцията на бюрото под шкафа от махагон и стъкло и придърпа стол. В едно от чекмеджетата имаше кутия с канцеларски материали, които нейната приятелка Една й беше подарила миналата Коледа. Листите бяха големи и златистожълти, а в горния край имаше надпис, който гласеше: „bon mot за теб от Хилда Джонсън“.