— Да — отвърна бързо Сюзън. — Знаете ли нещо за този мъж?
Тифани се засмя.
— Доктор Сюзън, ако Карен ни слуша, просто искам да знае — имала е голям късмет, че не се е хванала с този човек. Той трябва да е доста стиснат. Моят приятел ми купи точно такъв пръстен на шега миналата година, когато ходихме в Гринич Вилидж. Изглеждаше добре, но струваше само десет долара.
— Къде във Вилидж сте го купили? — попита Сюзън.
— О, не мога да си спомня точно. Беше някое от ония забутани магазинчета за сувенири, в които се продават пластмасови статуйки на свободата и месингови слончета. Знаете ги.
— Тифани, ако успеете да си спомните къде се намира магазинчето, или ако някой друг от нашите слушатели го знае, моля, обадете ни се — подкани ги Сюзън. — Или ме уведомете за всякакви други места, откъдето може да се купи такъв пръстен — добави тя.
— Дребният човечец, дето държи магазина, ни каза, че правел пръстените сам — добави Тифани. — Вижте, аз скъсах с моя приятел, така че можете да получите този пръстен. Ще ви го изпратя.
— Реклама — предупреди Джед в слушалките на Сюзън.
— Много ви благодаря, Тифани — изрече бързо Сюзън, — а сега следва кратко съобщение от нашите спонсори.
Щом програмата приключи, Доналд Ричардс стана незабавно.
— Още веднъж благодаря, Сюзън, и ме извинете, но трябва да тръгвам. Чака ме пациент.
После се поколеба.
— С удоволствие бих вечерял с вас някой път — каза той тихо. — Не е необходимо да ми отговаряте сега. Ще ви звънна в офиса.
Сюзън остана седнала и докато си събираше бележките, мислеше за последния разговор. Беше ли възможно сувенирният пръстен, който Джейн Клозън беше намерила между вещите на Реджайна, да е купен в този град? Ако е така, това означаваше ли, че мъжът, виновен за изчезването й, беше от Ню Йорк?
Все още дълбоко замислена, тя стана и влезе в помещението с режисьорския пулт. Гини слагаше в плик една касета.
— Ричардс излезе бързо — каза той. — Предполагам, че е забравил за записите на предаванията, които ме помоли да му направя.
После сви рамене.
— Тогава ще ги изпратя с тази касета. — Той посочи плика, адресиран до Джъстин Уелс. — Този човек се обади вчера и помоли за запис на предаването от сутринта. Каза, че било за майка му, която го изпуснала.
— Звучи като комплимент — отбеляза Сюзън. — До утре.
В таксито по пътя обратно към офиса си тя отвори вестника. На трета страница на „Поуст“ имаше снимка на Каролин Уелс, специалист по вътрешен дизайн — жената, пострадала вчера при злополуката на Парк Авеню. Сюзън прочете историята с явен интерес. Това беше случаят, за който бе чула по новините тази сутрин — същият, във връзка с който старицата твърдеше, че видяла как един мъж блъснал Каролин Уелс пред камиона.
По-надолу в материала тя прочете: „Съпругът, известният архитект Джъстин Уелс…“. Миг по-късно тя набираше радиостанцията по мобифона си. Хвана Джед Гини, точно преди да тръгне на обяд.
Докато таксито стигна до офиса, Сюзън разбра, че Джед й изпраща по куриер пакета, адресиран до Джъстин Уелс.
Тя мислено прехвърли деня си до момента. Целият й следобед беше запълнен със срещи. Но после щеше да вземе касетата и да я отнесе в болницата „Ленъкс Хил“, където, според бъбривото момиче на рецепцията, Джъстин Уелс бдял неотклонно при леглото на своята съпруга.
„Той може изобщо да не пожелае да говори с мен — помисли си Сюзън, докато плащаше таксито, — но едно е сигурно — каквато и да е причината, поради която е поискал записа, тя по никакъв начин не е в това, че майка му е пропуснала предаването.“
25
Джейн Клозън не знаеше дали ще се чувства достатъчно добре, за да отиде на съвещанието на Благотворителна фондация „Клозън“. Изминалата нощ беше тежка и изпълнена с болка и тя копнееше да прекара деня, почивайки си на спокойствие вкъщи.
Само съзнанието, че времето й изтича, което не й даваше мира, я накара да стане в обичайното време, точно в седем часа, да си вземе вана, да се облече и да изяде леката закуска, която Вира — нейната дългогодишна икономка — й беше приготвила.
Докато си пиеше кафето на малки глътки, взе „Ню Йорк Таймс“ и прегледа бегло първата страница, но после остави вестника на масата. Просто не беше в състояние да се съсредоточи върху събитията, които очевидно приковаваха вниманието на останалата част от света. Собственият й свят се свиваше до степен, в която скоро просто щеше да престане да съществува. И тя го знаеше.