Отново се замисли за вчерашния следобед. Собственото й разочарование, че „Карен“ не се появи на уговорената среща в кабинета на доктор Сюзън продължаваше да расте. Джейн си даде сметка, че искаше да зададе куп въпроси на тази жена: „Как изглеждаше мъжът, с когото се запознахте на кораба? Имахте ли някакво предчувствие за надвиснала опасност?“.
Мисълта й беше хрумнала посред нощ. Реджайна имаше остра интуиция. Очевидно, ако бе срещнала някакъв мъж и се бе почувствала достатъчно привлечена от него, за да промени маршрута на пътуването си, той вероятно е изглеждал почтен.
„Почтен.“ Тази дума я тормозеше, защото повдигаше някои въпроси по отношение на Дъглас.
Дъглас Лейтън, член на фамилията Лейтън, носеше почтено име, което гарантираше неговия произход. Той говореше с привързаност за своите братовчеди от Филаделфия — децата на вече покойните й връстници. На младини Джейн Клозън общуваше с Лейтънови от Филаделфия, но после с годините загуби връзка с тях. Въпреки това все още си ги спомняше много добре, а няколко пъти напоследък, когато ги споменаваше пред нея, Дъг им объркваше имената. И неминуемо в съзнанието й възникваше въпросът: Доколко му бяха близки, всъщност?
Образованието на Дъг беше безупречно. Нямаше никакво съмнение, че е много интелигентен. Хюбърт Марч, който подготвяше Дъг за свой наследник, предложи да го изберат в съвета на попечителите на фондацията.
„Тогава какво ме притеснява?“ — запита се Джейн Клозън, докато кимаше с благодарност на Вира, която й допълни чашата с кафе.
„Вероятно случилото се от вчера“ — отговори си мислено тя. Фактът, че Дъглас Лейтън се оказа твърде зает с някой друг, за да я изчака в кабинета на доктор Чандлър.
„Когато се обади предишната вечер, аз му дадох да разбере, че съм засегната“ — помисли си Джейн Клозън. Знаеше, че с това трябваше да се приключи, но не стана така.
Тя се замисли какво се криеше под повърхността. Дъглас Лейтън не може да не си е давал сметка, че рискува много, като напуска кабинета на доктор Чандлър с подобно фалшиво извинение. А че беше фалшиво, нямаше никакво съмнение. Джейн Клозън беше сигурна, че той излъга за своята така наречена среща. Но защо?
Тази сутрин на заседанието на попечителите щяха да разискват няколко крупни суми, които предстоеше да бъдат отпуснати.
„Много е трудно да приемеш препоръките на някого, в когото почваш да се съмняваш — помисли си Джейн Клозън. — Ако Реджайна беше тук, щяхме да ги обсъдим заедно. «Две глави мислят по-добре от една, мамо. Ние с теб го доказваме, нали?» — обичаше да казва Реджайна. Двете се справяхме чудесно с разрешаването на сложни проблеми.“
Сюзън Чандлър. Помисли си колко много й допадна младата психоложка. „Тя е умна и мила — каза си Джейн Клозън, спомняйки си съчувствието в очите на Сюзън. — Разбра колко бях разочарована и усети, че изпитвам болка. Тази чаша чай с нея наистина ми подейства успокояващо. Никога не съм виждала особена полза в това да се тича по терапевти, но тя веднага успя да ме убеди в своята добронамереност.“
Джейн Клозън стана. Беше време да тръгва за съвещанието. Искаше спокойно да проучи всички молби за парични помощи.
„Днес следобед ще се обадя на доктор Чандлър и ще си уредя среща с нея“ — реши тя. Усмихна се неволно, когато си каза мислено: „Зная, че Реджайна би одобрила“.
26
Отново трябва да поема в открито море…
Ритъмът на думите барабанеше в главата му. Виждаше се: там, на кея, как показва документ за самоличност на вежлив член на екипажа и чува поздрава му: „Добре дошли на борда, сър!“ — после как се качва по металния трап и как бива отведен до собствената си каюта.
Винаги си избираше една от най-хубавите кабини от първа класа със самостоятелна веранда. Апартамент най-горе не му вършеше работа — твърде много се забелязваше. Неговата цел беше да създаде впечатление за безупречен вкус, за състоятелност и за онзи тип резервираност, типична за поколения наред знатно потекло.
Естествено, не беше трудно да я постигне. Беше установил, че след като отклони тактично първоначалните опити за общуване, спътниците на борда започваха да се отнасят с уважение към желанието му за уединение, дори му се възхищаваха, че е толкова затворен и насочваха любопитството си към по-интересни обекти.
След като наложеше това свое присъствие, вече беше свободен да дебне и избере жертвата си.
Първият воаяж от този тип беше преди четири години. Сега мисията му беше към края си. Оставаше му само още едно пътуване. Беше време да намери своята спътница. Имаше достатъчно подходящи кораби, които отиваха към мястото, отредено за смъртта на последната самотна дама. Вече беше решил каква самоличност ще приеме — инвеститор, роден и отрасъл в Белгия, син на майка американка и баща английски дипломат. Беше се сдобил с нова сиво-черна перука, част от такова съвършено преобразяване, че визуалният ефект бе поразителен — чертите на лицето му ставаха съвсем различни.