— Тук има два, господине. Третият е отзад, на работната ми маса. Ще отида да го донеса.
С бързи стъпки той прекоси отделената със завеса част, която водеше към малък склад. Единият от ъглите Абдул беше приспособил за офис и работилничка. Третият тюркоазен пръстен беше прибран в кутия. Беше приключил с гравирането на надписа едва предишния ден.
„Три момичета наведнъж — помисли си той с усмивка. — Този приятел добре се справя.“
Абдул се обърна с пръстена в ръка и ахна от изненада. Клиентът му го беше последвал в задната стаичка.
— Намери ли пръстена?
— Ето го, господине. — Абдул му го подаде, внезапно обзет от необяснимо напрежение и тревога.
В следващия миг забеляза проблесналия изневиделица нож и разбра каква беше причината.
„Прав бях да се страхувам“ — помисли си той, когато почувства пронизваща болка и после потъна в мрака.
28
В три без десет, точно когато пациентката от два часа си тръгваше, телефонът иззвъня. Беше Джейн Клозън. Незабавно усети напрежението, стаено зад тихия вежлив глас и молбата за среща.
— Имам предвид професионална визита — уточни госпожа Клозън. — Необходимо ми е да споделя с вас някои свои проблеми и мисля, че бих изпитала облекчение, ако ги обсъдим заедно.
Преди Сюзън да успее да отговори Джейн Клозън продължи:
— Опасявам се, че е наложително да ви видя колкото се може по-скоро. Още днес, ако ви е възможно.
Сюзън нямаше нужда да поглежда графика си, за да й отговори. Имаше пациенти с предварително определен час за три и четири. След това възнамеряваше незабавно да отиде в болницата „Ленъкс Хил“. Очевидно това трябваше да почака.
— Ще се освободя в пет часа, госпожо Клозън.
Веднага щом затвори Сюзън набра номера на болницата „Ленъкс Хил“. Щом се свърза с централата, тя обясни, че трябва да предаде нещо на съпруга на една пациентка в интензивното.
— Ще ви свържа с чакалнята на интензивното отделение.
Обади се някаква жена. Сюзън попита дали Джъстин Уелс е там.
— Кой се обажда?
Сюзън разбра колебанието в гласа на жената в другия край на линията. Вероятно от медиите ги преследваха непрекъснато.
— Доктор Сюзън Чандлър — отвърна тя. — Господин Уелс е помолил за запис на предаването ни от вчера и аз исках да му го донеса лично, ако остане в болницата до шест и половина.
От приглушения звук в ухото си Сюзън разбра, че жената е затиснала слушалката с ръка. Въпреки това успя да долови въпроса:
— Джъстин, искал ли си запис от вчерашното предаване на доктор Сюзън Чандлър?
Чу отговора съвсем отчетливо:
— Това е абсурдно, Памела. Някой си прави безвкусни шеги.
— Доктор Чандлър, опасявам се, че е станала грешка.
Преди да я прекъснат, Сюзън изрече бързо:
— Извинявам се. Това бе съобщението, което получих от моя режисьор. Извинявам се, че обезпокоих господин Уелс в такъв момент. Мога ли да попитам как е госпожа Уелс?
Последва кратка пауза.
— Молим се за нея, доктор Чандлър.
Връзката беше прекъсната и миг по-късно компютърен глас заяви:
— Ако желаете да се свържете, затворете и наберете отново.
Сюзън остана седнала още дълго, вперила поглед в телефона. Нима молбата за запис е била просто глупава шега, и ако е така, с каква цел? Или пък Джъстин Уелс все пак се беше обадил, но по някаква причина не искаше жената, която нарече Памела, да узнае това и сега му се налагаше да отрече? И отново, ако наистина е така, защо?
Сюзън си даде сметка, че имаше куп въпроси, които трябваше да почакат. Джанет вече й съобщаваше, че пациентката от три часа е пристигнала.
29
Дъг Лейтън стоеше пред открехнатата врата на малкия офис, който Джейн Клозън беше запазила за себе си в апартамента на фондация „Клозън“ в Крайслер Билдинг. Дори нямаше нужда да се напряга, за да чуе разговора й по телефона с доктор Сюзън Чандлър.
Докато слушаше, започна да се поти. Нямаше никакво съмнение, че проблемът, който тя искаше да обсъди с Чандлър, беше свързан с него. Дъг Лейтън си даваше сметка, че тази сутрин допусна грешка. Госпожа Клозън беше пристигнала рано и той й беше донесъл кафе с намерението да уталожи евентуалното раздразнение, което тя би могла да изпитва. Двамата често пиеха заедно кафе преди заседания, като използваха това време да обсъдят заедно някои молби за помощи.
Когато пристигна тази сутрин, тя беше разгърнала пред себе си дневния ред на заседанието и само вдигна поглед към него. Очите й бяха студени и строги.
— Не желая кафе — заяви му тя. — Ти отивай. Ще се видим в заседателната зала.
Нямаше дори дежурното „Благодаря, Дъг“.