37
Понякога през нощта той тръгваше на дълги разходки. Правеше го, когато всичко се натрупваше до такава степен, че се налагаше да освободи напрежението. Този следобед мина доста леко. Старецът в магазинчето за сувенири си умря тихо и спокойно. „Нямаше нищо за смъртта му във вечерните емисии на новините — помисли си той, — значи шансът му беше магазинчето да остане затворено и никой да не обърне внимание на това.“
Желанието му тази вечер бе просто да върви, макар и безцелно, из улиците на града, така че почти се изненада, когато установи, че се намира близо до Даунинг Стрийт. Сюзън Чандлър живееше на Даунинг. Дали си беше вкъщи сега? Той си даде сметка, че разходката му до това място, и то почти несъзнателно, беше знак, че не можеше да я остави да продължава да създава неприятности. Само за два дни му се наложи да премахне двама души — Хилда Джонсън и Абдул Парки — като предварително не беше планирал да убива никого от тях. Третата, Каролин Уелс, или щеше да умре, или трябваше да бъде елиминирана в случай, че се оправи. Въпреки че не знаеше истинското му име, възвърнеше ли способността си да говори, без съмнение щеше да каже на лекарите и на полицията, че мъжът, когото бе познавала на борда като Оуен Адамс, е същият, който я беше блъснал под камиона.
Макар потенциалният риск да беше нищожен, тъй като наличните сведения за Оуен Адамс никога нямаше да отведат до него, той не можеше да позволи нещата да стигнат толкова далече. Действителната опасност беше, че Каролин го разпозна и ако се оправеше, не се знаеше какво можеше да се случи. Не беше изключено да се срещнат на някой коктейл или в ресторант. Ню Йорк беше голям град, но кръговете се застъпваха и пътищата се пресичаха. Всичко беше възможно.
Разбира се, докато беше в кома, тя не представляваше непосредствена опасност. Реалната заплаха можеше да се окаже Тифани — момичето, което се беше обадило в днешното предаване на доктор Сюзън Чандлър.
Докато вървеше по Даунинг Стрийт, той се изруга наум. Спомни си миналогодишното посещение в магазинчето на Парки. Тогава мислеше, че вътре няма никой. От тротоара отвън не можеше да види момчето и момичето, които стояха зад транспаранта. В мига, в който ги видя, той разбра, че е направил грешка. Момичето, едно от онези дръзко привлекателни млади жени, го наблюдаваше с поглед, който недвусмислено говореше, че тя също го намира за привлекателен. Всичко това не би имало никакво значение, ако той не беше сигурен, че тя може да го разпознае, в случай че го види отново. Ако онази, която се обади за пръстена в днешното предаване беше Тифани, а Тифани и онова момиче от магазинчето бяха едно и също лице, тя трябваше да умре. Утре той щеше да намери начин да научи от Сюзън Чандлър дали въпросната Тифани е изпратила пръстена и ако е така, написала ли е някакво придружително писмо.
Още едно перо на вятъра. Кога щеше да свърши? Едно беше сигурно. До следващата седмица Сюзън Чандлър трябваше да бъде спряна.
38
В сряда сутринта Оливър Бейкър беше хем нервен, че се намира в полицейското управление, хем обзет от тръпнеща възбуда заради ролята си на свидетел. Беше прекарал понеделник вечерта омайвайки съпругата си и двете си подрастващи щерки с разказа си за това, как ако е бил няколко стъпки по-близо до бордюра, той самият е можел да бъде проснат на улицата и прегазен от онзи камион. Бяха гледали заедно вечерните новини в пет, шест и в единайсет часа, където Оливър беше един от интервюираните очевидци. „Ако не беше милостта Божия, можех да бъда аз. Това изпитах, когато видях как камионът я блъсна — беше казал той на репортера. — Имам предвид, че видях изражението на лицето й. Тя лежеше по гръб и в тази стотна от секундата вече знаеше, че ще бъде прегазена.“
Добродушен, отзивчив човек на около петдесет и пет, Оливър беше стоков управител на супермаркет от веригата „Д’Агостино“ — пост, който му носеше пълно удовлетворение. Той се радваше, че знае повечето изискани клиенти по име и че може да задава лични въпроси от вида: „Гордън доволен ли е от първата си година в частната гимназия, госпожо Лорънс?“.
Това, че се видя по телевизията, бе едно от най-вълнуващите изживявания за Оливър, а сега фактът, че го викаха в полицията за повече подробности във връзка с инцидента, добавяше още драматизъм към събитията.
Той чакаше на една пейка в XIX полицейско управление, стиснал в ръце меката шапка от туид, която неговият брат му беше донесъл от Ирландия. Както се озърташе крадешком, изведнъж му хрумна, че някой може да си помисли, че той самият е загазил, или поне, че има в затвора някой близък. При тази мисъл присви устни и си каза, че непременно трябва да разкаже за това на Бети и момичетата.