— Капитан Ший ви очаква, господине.
Сержантът на пропуска посочи към една затворена врата зад бюрото си.
Оливър бързо стана, оправи яката на сакото си и тръгна с бърза, но прилежна стъпка към кабинета на капитана.
При отривистата команда „Влез“, той натисна дръжката и бутна вратата бавно, сякаш се опасяваше, че може по невнимание да блъсне някого зад нея. Но миг по-късно, седнал от другата страна на бюрото, срещу капитана, Оливър изостави колебливостта, обзет от възбуда да разкаже вече познатата история.
— Но вие не сте били точно зад госпожа Уелс? — прекъсна го Ший.
— Не, господине. Аз бях малко вляво.
— Бяхте ли я забелязали преди инцидента?
— Всъщност не. На ъгъла имаше много хора. Когато стигнах, светофарът току-що беше светнал червено, тъй че докато се смени отново, се беше събрала голяма тълпа.
„Така няма да стигнем доникъде“ — помисли си Том Ший. Оливър Бейкър беше десетият свидетел, когото разпитваха, и както повечето от тях, неговата история малко се различаваше от тази на останалите. Единствено Хилда Джонсън твърдеше недвусмислено, че Каролин Уелс е била блъсната, но Хилда беше мъртва. Очевидците даваха противоречиви показания по отношение на това дали госпожа Уелс е носила нещо. Двама бяха категорични, че са видели голям кафяв плик; трима се колебаеха; останалите бяха сигурни, че изобщо не е имало такъв плик. Само Хилда беше непреклонна и твърдеше, че преди да я блъсне, някой е дръпнал кафявия плик изпод ръката на жертвата.
Оливър нямаше търпение да продължи своя разказ.
— И да ви кажа, капитане, снощи сънувах кошмари, защото си мислех за бедната жена, просната там на шосето.
Капитан Ший се усмихна съчувствено на Оливър и го подкани да продължи.
— Имам предвид… — добави Оливър, — както разправих на Бети…
Той спря за момент.
— Бети е жена ми. И както й казах, горката жена може би изпълняваше поръчка и се беше запътила към пощата, без въобще да подозира на излизане от дома си, че повече може и да не се върне.
— Какво ви накара да смятате, че е отивала към пощата? — попита рязко Ший.
— Защото носеше под мишница голям кафяв плик с марки.
— Сигурен ли сте?
— Да, абсолютно. Мисля, че беше почнал да се изхлузва, защото когато светлините се смениха, тя понечи да се извърне и точно тогава залитна. Мъжът зад нея се опита да я подкрепи, струва ми се, и така пликът се озова в ръцете му. Старицата съвсем не беше права за случилото се. Питам се дали мъжът после го е пуснал в пощата вместо нея. Аз бих направил именно това.
— Успяхте ли да го зърнете… онзи мъж, който взе плика?
— Не, не можех да откъсна очи от госпожа Уелс.
— Този човек, който взе плика, опита ли се да й помогне?
— Мисля, че не. Много хора се извърнаха… една жена даже припадна. Няколко мъже наистина се втурнаха да помогнат, но те изглежда знаеха какво правят, защото изкрещяха на останалите да не се приближават.
— Значи нямате представа как изглежда този човек… мъжът, който е взел плика, докато се е опитвал да подкрепи госпожа Уелс?
— Ами, беше с „Бърбъри“… или поне приличаше на такова. — Оливър беше горд, че каза „Бърбъри“, а не просто шлифер.
Когато Оливър Бейкър си тръгна, капитан Ший се облегна назад на стола си и скръсти ръце пред гърдите си. Интуицията му подсказваше, че има връзка между твърденията на Хилда Джонсън, затова че Каролин Уелс е била блъсната, и собствената й смърт няколко часа по-късно. Но никой друг на местопроизшествието не потвърди версията на Хилда. А винаги съществуваше възможност появата й по телевизията да е привлякла някой откачен.
„В такъв случай — каза си той, — като много жертви на обстоятелствата, Хилда Джонсън и Каролин Уелс просто се бяха оказали на лошото място в лошото време.“
39
В сряда сутринта Дъглас Лейтън започна да прилага стратегията си. Той знаеше, че ще му трябват много усилия да успокои Джейн Клозън, преди да тръгне на пътуването, но през безсънните ранни утринни часове беше измислил план.
Колко пъти през годините майка му му беше говорила — разтревожена, притеснена и напрегната, със сълзи на очи, умолявайки го да не си създава повече неприятности: „Виж само как баща ти си съсипа живота, Дъг. Не бъди като него — казваше тя. — Вземи пример от братовчедите си“.
„Разбира се — помисли си Дъг нетърпеливо, докато отмяташе завивките и ставаше от леглото. — Вземи пример от братовчедите си, дето поколения наред са тъпкани с пари и нямаше защо да се тревожат за стипендии, защото получаваха автоматичен достъп до най-добрите училища.“