Това бе доволно безопасна история. Марч нямаше да си спомни дали го е казвал, естествено, но пък и щеше да се бои да го отрече, поради все по-ясното съзнание за прогресиращата му склероза.
— Казал ти го е Хюбърт? — тихо попита Джейн Клозън. — Той беше като чичо на Реджайна. Тя споделяше с него точно такива неща.
Дъг веднага разбра, че е на правилен път.
— Както знаете, аз отивам там следващата седмица, така че Управителният съвет ще разполага с най-точни сведения за хода на работата в приюта за сираци. Зная колко крехко е здравето ви напоследък, но бихте ли обмислили възможността да ме придружите, за да видите лично прекрасните неща, които се правят в приюта за тези бедни деца? Убеден съм, че ако го сторите, всякакви съмнения относно целесъобразността на отпусканите помощи ще отпаднат. А аз обещавам, че ще бъда плътно до вас всяка секунда.
Лейтън отлично знаеше, че беше абсолютно изключено Джейн Клозън да приеме това пътуване и все пак очакваше отговора й.
Тя поклати глава.
— Де да можех да отида!
Дъг наблюдаваше как се топи ледът.
„Тя иска да ми вярва“ — каза си той и мислено се поздрави. Оставаше само още едно нещо, което трябваше да прикрие.
— Нямам достойно извинение за това, че ви оставих сама в кабинета на доктор Чандлър в понеделник — каза той. — Наистина ми предстоеше среща от изключителна важност, но трябваше да я отменя. Проблемът беше, че не можах да се свържа с клиентката, а тя пристигаше от Кънектикът, за да се срещне с мен.
— Аз ви уведомих в последния момент — каза Джейн Клозън. — Опасявам се, че това ми се превръща в навик. Вчера настоях друг професионалист да ме приеме почти незабавно.
Той знаеше, че става въпрос за Сюзън Чандлър. „Какво ли е разказала на онази жена? — запита се той. — Дали го беше обсъждала с нея? С положителност.“
Когато си тръгна няколко минути по-късно, Джейн Клозън настоя да го изпрати. Вече на вратата, тя небрежно попита:
— Виждаш ли се с братовчедите Лейтън?
„Проверява ме“ — помисли си Дъг.
— През последните години не — отвърна той бързо. — Докато бях малък, им гостувахме редовно. Грег и Кори бяха моят пример. Но когато баща ми и майка ми се разделиха, връзката беше прекъсната. Аз и досега мисля за тях като за своите по-големи братя, макар че, опасявам се, моята майка и тяхната не се обичаха особено. Мисля, че братовчедката Елизабет смяташе, че майка ми стои по-ниско от нея в обществото.
— Робърт Лейтън беше чудесен човек. Опасявам се обаче, че Елизабет винаги е била тежък характер.
Докато слизаше с асансьора, Дъг се усмихна на себе си. Визитата беше успешна. Той отново спечели благоволението на Джейн Клозън и пак излезе на пътя към председателския стол на фондация „Клозън“. Едно беше сигурно — оттук нататък и най-вече през времето, което оставаше на Джейн Клозън на този свят, той нямаше да си позволява повече грешки.
На излизане от сградата се погрижи да размени няколко думи с домакина и да остави бакшиш на портиера, който му повика такси. Дребните жестове на любезност винаги имаха своята възвръщаемост. Така имаше реален шанс някой от тях двамата да спомене колко добър човек е господин Лейтън.
След като се озова в таксито обаче, изражението на благост и ведро настроение изчезнаха от лицето му. Какво беше говорила Клозън с Чандлър? Освен че беше психолог, доктор Чандлър имаше и мисъл на компетентен юрист. Той не можеше да не се притеснява, защото тя първа би се вкопчила в нещо, което изглеждаше съмнително.
Погледна часовника си. Осем и двадесет. Трябваше да бъде в офиса преди девет. Това щеше да му предостави един цял час да отхвърли известно количество работа по документацията, докато стане време за днешното предаване на „Питайте доктор Сюзън“.
40
В сряда сутринта Сюзън се събуди в шест часа, взе си душ, изми си косата и бързо я изсуши. „Тинесторуса“ — помисли си тя, докато се гледаше в огледалото и нагласяваше няколко непокорни кичура. Е, поне бе естествено чуплива и не изискваше специални грижи. За момент се взря в отражението си и се огледа безпристрастно. Твърде дебели вежди. Но по-добре да си останат такива. Идеята да ги изтъни не й допадаше. Хубава кожа. Поне с нея можеше да се гордее. Дори едва забележимият белег на челото й, резултат от съприкосновение с кънката на Дий, когато и двете паднаха едновременно, докато се пързаляха заедно преди години, почти беше изчезнал. Устни, също като веждите й — твърде плътни. Нос правилен — това беше добре, очи пъстри, като на мама; брадичка волева.
Тя си спомни какво каза сестра Беатрис на майка й, когато постъпи първа година в Академията „Свято Сърце“. „Сюзън е упорита по характер и при нея това е добродетел. Щом издаде брадичка по този начин и аз разбирам, че става нещо, което според нея трябва да се уреди.“