„В този момент мисля, че доста неща трябва да се уредят или поне да се огледат — помисли си Сюзън. — Приготвила съм цял списък.“ Трябваше да бъде готова за вечерята с Доналд Ричардс. Да, доктор Ричардс, чийто любим пътнически кораб беше „Габриел“.
За да спести време, този път Сюзън се отказа от обичайната си разходка и взе такси до офиса си. Пристигна в седем и петнайсет. Когато влезе в сградата с изненада установи, че вратата на фоайето не е заключена и въпреки това бюрото, където обикновено седеше охраната беше празно. „Това място изобщо не се охранява“ — помисли си тя, докато вървеше към асансьора. Сградата беше продадена наскоро и Сюзън се запита дали това непретенциозно обслужване не е началото на кампания от страна на новите собственици да се освободят от старите наематели, за да могат да вдигнат цените. „Време е да изчета подробно договора“ — каза си тя, докато слизаше от асансьора, за да се озове на потъналия в мрак най-горен етаж.
— Това е абсурдно — измърмори тя под нос, търсейки пипнешком ключа за осветлението.
Но въпреки лампите коридорът продължи да тъне в сумрак. „Нищо чудно — каза си Сюзън, отбелязвайки, че две крушки липсват. — Кой въобще поддържа тази сграда в момента?“ — запита се тя унило. Набеляза си по-късно да говори с домакина, но щом се озова в кабинета си, раздразнението й постепенно отмина. Незабавно се залови за работа. През следващия час прегледа натрупаната кореспонденция и се подготви да задейства плана, който беше съставила миналата нощ.
Беше решила да отиде в офиса на Джъстин Уелс и да му постави ребром въпроса за записа и за нейното убеждение, че тайнствената слушателка, обадила се в ефир, е неговата съпруга. Ако го нямаше, възнамеряваше да пусне онази част от предаването в понеделник на неговата секретарка или служителката на рецепцията. В случай че Уелс наистина бе човекът, помолил за записа, както тя подозираше, тогава жената, която бе нарекла себе си „Карен“, можеше да бъде разпозната от някой от неговите подчинени, помисли си Сюзън. Възможно ли беше да е просто съвпадение, че съпругата на Джъстин Уелс претърпя злополука толкова скоро след телефонното обаждане?
Сюзън прегледа останалата част от бележките си, отбелязвайки точките, които все още я интересуваха. „Възрастната свидетелка на произшествието с Каролин Уелс.“ Беше ли права Хилда Джонсън, когато твърдеше, че някой беше блъснал Каролин? И не по-маловажно — убийството на Джонсън само няколко часа по-късно пак ли беше съвпадение? „Тифани.“ Тя се беше обадила, за да каже, че притежава тюркоазен пръстен с гравиран надпис също като този на Реджайна и Карен. Дали щеше да й го изпрати?
„Ще трябва да поговоря за нея в днешното предаване — помисли си Сюзън. — Така поне има вероятност да се обади отново, въпреки че ми е необходимо да се срещна с нея. Ако пръстенът е същият като другите, ще трябва да я накарам да дойде и да се срещне с мен. Просто трябва да си спомни откъде го е купила. Или може би ще пожелае да попита бившия си приятел, ако той си спомня по-добре.“
Следващата бележка в списъка й беше относно Дъглас Лейтън. Предния ден, когато посети Сюзън и говори за него, Джейн Клозън изрази съвсем недвусмислени опасения.
„Лейтън се беше държал подозрително — помисли си Сюзън, — с това негово излизане буквално минути преди часа, в който Карен трябваше да пристигне в офиса. Нима се страхуваше да се срещне с нея? И ако беше така, защо?“
Последната точка се отнасяше до Доналд Ричардс. „Случайно съвпадение ли беше, че неговият любим пътнически кораб се казваше «Габриел» и че книгата му беше посветена на темата за изчезнали жени? Имаше ли нещо скрито в този на пръв поглед приятен мъж, което не се виждаше на повърхността?“ — запита се Сюзън.
Тя стана от бюрото. Неда сигурно вече беше пристигнала в офиса си и беше сварила кафе. Сюзън заключи външната врата, пусна ключа за офиса в джоба си и тръгна по коридора.
Днес за пореден път вратата на Неда беше отключена. Сюзън прекоси рецепцията, продължи по коридора и се отправи към кухнята, следвайки аромата на горещо кафе. Завари Неда да реже току-що затоплен във фурната бадемов кекс. Възрастната жена се обърна, щом чу стъпките на Сюзън, и когато я видя, се усмихна.
— Видях, че при теб свети и реших, че ще се появиш по някое време. Имаш инстинкт на пощенски гълъб, когато се отбия в пекарната.
Сюзън се пресегна към шкафа за чашка и отиде до кафеника.
— Защо не си заключваш вратата, когато си сама?