Нат доста добре си спомняше как изглеждаше онзи човек, макар да го беше видял само в профил, а и той носеше слънчеви очила. Но дори и този добре облечен господин да беше влязъл в магазинчето на Абдул около един часа, той с положителност не беше убиецът на горкия му приятел. Не, нямаше никакъв смисъл въобще да го споменава пред ченгетата. Стореше ли го, трябваше да прекара целия следобед в управлението, в компанията на полицейския художник.
„Освен това — каза си Нат, — онзи човек приличаше на повечето ми клиенти. Хората от Уол Стрийт, адвокатите и лекарите, които купуват моята стока, биха се възмутили, ако разберат, че обсъждам с полицаите един от тях.“
— Не съм виждал никого — уведоми той ченгетата. — Само че нека ви предупредя, момчета — добави той добродетелно. — Трябва да направите нещо за наркоманите тук. Те биха убили и баба си за една доза. И можете да предадете на кмета, че аз съм ви го казал!
46
Памела Хейстингс се страхуваше, че студентите от курса по сравнително литературознание си бяха загубили времето, идвайки днес на час. Комбинацията от две безсънни нощи и продължаващата мъчителна тревога за приятелката й Каролин Уелс я бяха изтощили напълно както физически, така и емоционално. А сега подозрението й, че злополуката с Каролин изобщо не е била случайна, и че Джъстин може да е бил ядосан или достатъчно вбесен от ревност, за да се опита съвсем преднамерено да я убие, окончателно съсипа способността й да се съсредоточи. Тя прекрасно си даваше сметка, че днешната лекция върху „Божествена комедия“ бе доста хаотична и си отдъхна, когато часът свърши.
Нещата се влошиха още повече заради съобщението, което получи да се обади на доктор Сюзън Чандлър. Какво можеше да й каже? Разбира се, тя нямаше никакво право да обсъжда Джъстин с един напълно непознат човек. В същото време си даваше сметка, че не е възможно поне да не позвъни в отговор.
С есенните багри на дърветата университетският комплекс беше слънчев и живописен. „Ден, в който особено силно чувстваш, че живееш“ — помисли си Памела иронично, докато излизаше от района на университета. Тя спря такси и даде вече твърде познатото направление:
— Болницата „Ленъкс Хил“.
Не бяха минали и два дена, а сестрите в интензивното й се струваха като стари приятелки. Дежурната сестра отговори на неизказания й въпрос:
— Държи се, но положението все още е твърде критично. Има шанс да излезе от комата. По едно време тази сутрин усетихме, че иска да каже нещо, но после отново потъна. Все пак това е добър знак.
— Джъстин тук ли е?
— Пътува за насам.
— Може ли да отида да я видя?
— Да, но само за минута. Говорете й. Повечето лекари твърдят, че нямало значение какво. Аз пък мога да се закълна, че някои хора, за които се предполага, че са в кома, всъщност усещат какво става. Те просто не могат да осъществят контакт с нас.
Докато стигне до Каролин, Пам мина на пръсти покрай три други прегради, зад които лежаха тежко болни пациенти. Приседна до своята приятелка и сърцето й се сви от мъка. На Каролин бяха направили спешна мозъчна операция, за да намалят отичането на мозъка и цялата й глава беше превързана. Тръби и дренажи връхлитаха тялото й от всички страни. На лицето й имаше кислородна маска, а синините по врата и ръцете й бяха доказателство за жестокия сблъсък с камиона.
Памела все още не можеше да повярва, че нещо толкова ужасно беше последвало приятната вечер, която бяха прекарали заедно с Каролин само няколко дена по-рано.
„Приятна, докато не започнах да им гледам — помисли си Памела — и Каролин извади онзи тюркоазен пръстен…“
Внимателно, за да не упражни и най-малък натиск, тя сложи ръка върху нейната и прошепна:
— Здравей, миличка.
Усети ли едва доловимо помръдване или това бе просто желанието й за реакция?
— Каролин, справяш се страхотно. Казаха ми, че всеки момент ще дойдеш в съзнание. Това е чудесно.
Памела млъкна. Канеше се да каже, че Джъстин е обезумял от тревога, но си даде сметка, че се страхува да произнесе името му. Ами ако точно той е блъснал Каролин? Ами ако тя си е дала сметка, че той е бил зад нея там на онзи ъгъл?