— Уин.
Устните на Каролин бяха помръднали почти недоловимо и онова, което излезе от тях, бе по-скоро въздишка, отколкото дума. И все пак Памела беше сигурна, че е чула съвсем точно.
Тя се приведе над леглото и доближи устни до ухото на Каролин.
— Скъпа, чуй ме. Мисля, че каза „Уин“. Това име ли е? Ако си искала да кажеш точно това, стисни ми ръката.
Беше сигурна, че почувства съвсем слаб натиск.
— Пам, събужда ли се?
Джъстин беше дошъл. Лицето му беше зачервено и напрегнато, все едно, че беше тичал. Памела не искаше да му каже какво произнесе Каролин.
— Извикай сестрата, Джъстин. Струва ми се, че тя се опитва да каже нещо.
— Уин!
Този път думата беше ясна и недвусмислена, а тонът настоятелен.
Джъстин се приведе над леглото на своята съпруга.
— Каролин, няма да те дам на никого. Ще ти помогна да се оправиш. Моля те, ще потърся помощ. Миналия път обещах и не го изпълних, но този път ще удържа на думата си. Обещавам. Обещавам! Само моля те, моля те, върни се при мен!
47
Въпреки че след развода си Емили Чандлър поддържаше членството си в уестчестърския кънтри клуб, тя не ходеше там много често от страх да не се натъкне на своята заместничка Бинки. Но тъй като обичаше голфа, а Бинки не, единствената реална опасност се криеше в някоя случайна среща. И понеже не искаше да се отказва от навика си да се среща там с приятели за обяд, Емили измисли начин да предотвратява подобни неприятни съвпадения.
Тя се обаждаше на управителя, осведомяваше се дали жената трофей се очаква и ако отговорът беше отрицателен, Емили си правеше резервация.
Така стана и в сряда, в резултат на което тя и Нан Лейк — нейна дългогодишна приятелка, чийто съпруг Дан редовно играеше голф с Чарлс, се уговориха да се видят в клуба за обяд.
Емили се беше облякла за срещата особено старателно. Винаги в дъното на съзнанието й се спотайваше надеждата — там случайно можеше да се окаже и Чарли. За този ден тя избра елегантен костюм от сако и панталон в синьо-бял пепит, който знаеше, че много отива на пепеляворусите й коси.
Тя осъзнаваше, че е крайно време да остави развода зад гърба си и да продължи да живее собствения си живот. В много отношения беше успяла да преодолее първоначалното негодувание и мъка от онова, което продължаваше да счита за предателство от страна на Чарли. Но и четири години по-късно продължаваше да се буди понякога през нощта и да лежи часове наред с широко отворени очи — вече не гневна, а безкрайно тъжна заради спомена, колко дълго те двамата с Чарли бяха щастливи заедно — истински щастливи.
„Забавлявахме се“ — каза си тя, докато се приготвяше да тръгне за клуба. Включи алармената система на къщата, която беше купила след раздялата. „Винаги се чувствахме добре заедно. Двамата с Чарли се обичахме. А аз изобщо не си позволявах да се отпусна — поддържах тялото си в отлична форма.“
Емили се качи в колата си. „За бога — възкликна тя мислено, — какво го накара да се промени за една нощ? Какво го накара да захвърли съвместния ни живот?“
Чувството за изоставеност беше толкова болезнено, че тя си даваше сметка — щеше да й бъде по-лесно ако Чарли-Чарлс беше умрял, вместо да я напуска. Но мъчителен или не, фактът си беше факт и тя знаеше, че Сюзън го подозира и проявява разбиране.
Нямаше представа какво би правила без Сюзън. Чувстваше подкрепата й от първия ден, още когато въобще се съмняваше, че ще има сили да продължи. Процесът беше дълъг, но сега вече почти беше възвърнала увереността си, че ще успее да се справи и сама.
Беше последвала съвета на Сюзън да си набележи това, което винаги е искала да прави и после да пристъпи към действие. Като резултат започна работа на доброволни начала в болницата, а тази година вече беше и основен спомоществовател. Предишната година участваше активно в кампанията за преизбирането на губернатора.
Само една своя дейност беше запазила в тайна, не беше казала дори и на Сюзън, вероятно защото за нея тя беше най-важното от всичко до момента. Беше започнала доброволно сътрудничество към една болница за деца с хронични заболявания.
За нея това беше изживяване, което й носеше истинско удовлетворение, а й помагаше и да огледа нещата в перспектива. Напомняше й за старата пословица, в която имаше толкова истина: „Жалиш някой, дето няма обувки, докато не срещнеш друг, дето няма крака“.
След сутрините в болницата се прибираше вкъщи и си казваше, че всеки божи ден трябва да си повтаря колко е добре.
Тя пристигна в клуба преди Нан и се запъти направо към масата. Чувстваше се много виновна от неделя, четиридесетгодишнината от брака й с Чарли. Беше безкрайно потисната, отчаяна и обсебена изцяло от собствените си емоции. Знаеше, че беше разстроила Сюзън със сълзливите си изблици в събота, а после Дий влоши нещата още повече, като заяви на Сюзън, че тя просто няма представа какво означава да загубиш някого.