— Зная какво имаш предвид, Джим — отговори Алекс Райт. — И съм съгласен.
Джим спря колата на едно непозволено място на Хюстън Стрийт, изтича зад ъгъла до административната сграда, хвана асансьора точно когато вратите се затваряха и щом се озова на последния етаж избърза по дългия коридор към кабинета с дискретна табелка „Д-р Сюзън Чандлър“. Там остави цветята на секретарката, отказа предложения бакшиш и бързо се върна обратно при колата.
За пореден път се възползва от убедеността в неговата доказана в годините лоялност и попита:
— Господин Алекс, това не беше ли вазата от масата във фоайето, която майка ви донесе от Ирландия?
— Имаш набито око, Джим. Онази вечер, когато изпращах госпожица Чандлър до вратата й, забелязах, че притежава подобна ваза, само че по-малка. Помислих си, че двете биха се съчетали добре. А сега по-добре натисни газта. Закъснявам за обяд в „Плаза“.
В два и половина Алекс беше отново на бюрото си в офиса на фамилна фондация „Райт“. В три без петнайсет секретарката му го уведоми, че по телефона го търси Дий Чандлър Хариман.
— Свържи ме с нея, Алис — нареди той с нотка на любопитство.
Гласът на Дий бе сърдечен и извинителен.
— Алекс, вероятно сте зает да връчвате някому пет-шест милиона долара, тъй че няма да ви задържам повече от минута.
— Не съм давал толкова много пари от вчера след обяд — увери я той. — С какво мога да ви услужа?
— Нищо, което да ви затрудни, надявам се. Призори взех спонтанно решение. Време е да се преместя обратно в Ню Йорк. Моите партньори в модната агенция ще откупят дяловете ми с най-голяма охота. Един съсед, който живее в същата сграда, отдавна точи зъби за моя апартамент и ще ми го грабне от ръцете. Тъй че ето защо се обаждам: можете ли да ми препоръчате добър агент за недвижими имоти? Търся си четири-пет стаен апартамент в Ийст Сайд, за предпочитане някъде между Пето и Парк и определено в стил средата на седемдесетте.
— Едва ли мога да ви бъда полезен, Дий. Живея в една и съща къща откакто съм се родил — каза й Алекс. — Но бих могъл да поразпитам за вас.
— О, благодаря ви сърдечно, много ще ми помогнете. Неудобно ми е, че ви безпокоя, но чувствах, че няма да имате нищо против. Пристигам утре следобед. Така мога да започна търсенето от петък.
— Дотогава ще съм готов да ви предложа име.
— В такъв случай ще ми го кажете на питие утре вечер. Аз черпя.
После затвори, преди Алекс да може да реагира.
Алекс Райт се облегна назад на стола си. Това беше неочаквано усложнение. Беше доловил промяната в гласа на Сюзън, когато й каза, че е поканил и сестра й на приема в библиотеката и точно това бе причината да изпрати цветята точно днес.
— Нужно ли ми е това? — измърмори той на глас. После си спомни думите на баща си, който много обичаше да казва, че една отрицателна ситуация винаги може да бъде превърната в преимущество.
„Въпросът е — помисли си Алекс унило, — как да го постигна в конкретния случай.“
50
С вяла неприязън Джейн Клозън влезе в болничната стая. Както подозираше, нейният лекар бе настоял да постъпи за незабавно лечение. Ракът, който неизбежно печелеше битката с тялото й, изглежда бе решил да не й отпусне силите и времето, които й бяха необходими, за да се погрижи за всичко, което се нуждаеше от грижата й. Джейн Клозън искаше просто да може да каже: „Край на лечението“, но не беше готова да умре. Още не. Имаше чувството, че ако й се отпусне малко време, би могла да се погрижи за една недовършена работа — сега, когато имаше лъч надежда, че може би ще научи истината за съдбата на Реджайна. Ако жената, която се бе обадила по време на предаването на доктор Чандлър, се появи и покаже снимка на човека, който й бе подарил тюркоазния пръстен, най-накрая поне щяха да имат откъде да започнат.
Тя се съблече, окачи дрехите си в малкия гардероб и си сложи нощницата и халата, които Вира й беше опаковала. Поредната серия химиотерапия щеше да започне на другата сутрин.
Когато донесоха вечерята, тя си взе само чаша чай и препечена филийка, после си легна, глътна успокоителното, което й донесе сестрата, и започна да се унася.
— Госпожо Клозън.
Тя отвори очи и видя загриженото лице на Дъглас Лейтън, надвесено над нея.
— Дъглас. — Не беше сигурна, че появата му й доставя удоволствие, но определено намираше известно успокоение в явната му загриженост.
— Обадих ви се вкъщи, защо се нуждаехме от вашия подпис на един формуляр. Когато Вира ми каза, че сте тук, незабавно дойдох.