Шокирана, цяла минута тя остана абсолютно неподвижна, стиснала в ръка слушалката. Сгоден? „Аз дори не съм чувала да е излизал с някоя по-специално“ — помисли си тя, а отчаянието постепенно стягаше гърлото й.
— Ако желаете да се обадите…
Гласът от централата звучеше така, сякаш идваше от друга планета. Тифани тресна слушалката върху вилката. Трябваше да тръгва за работа. Вече знаеше, че трябва да бърза, за да не закъснее. С лице, обляно в сълзи, тя хукна надолу по стълбите, без да обръща внимание на поздрава на шестгодишния син на хазяина си, който играеше на верандата.
В колата болката и разочарованието я заляха и тя почти не можеше да си поеме дъх от риданията, които разтърсваха тялото й. Искаше й се да спре някъде и да се наплаче, но знаеше, че няма никакво време.
Вместо това, когато пристигна при „Пещерата“, тя си избра едно отдалечено място на паркинга и за момент застина неподвижно зад волана. После си извади пудрата. Трябваше да се овладее. Не можеше да влезе там в този вид. Не можеше да им позволи да я видят обляна в сълзи заради някакъв си глупак, който ядеше сурова риба и я водеше само на тъпи филми.
— Че на кой изобщо му е притрябвал? — възкликна тя гласно.
Нов пласт фон дьо тен, още малко сенки за очи и червило помогнаха за маскиране на пораженията, макар че устната й не преставаше да трепери.
— Ти като не ме искаш, и аз не те искам! — повтаряше си тя гневно. — Мразя те, Мат! Глупак такъв!
Беше пет без една минута. Въпреки всичко можеше да пристигне навреме, но трябваше да тръгне незабавно. Само това й липсваше сега — Тони да започне да й крещи.
На път за кухнята тя мина покрай контейнера за боклук. Спря за момент и го погледна. С единствено рязко движение свали тюркоазния пръстен от безименния си пръст и го хвърли вътре, където той изчезна в полуотворена найлонова торба, пълна с отпадъци от обяда.
— Кофти пръстен и ми донесе кофти късмет! — измърмори Тифани, после хукна към кухненската врата, бутна я, влезе и извика: — Здравейте момчета. Тони, разбра ли каква реклама направих днес на това бунище?
52
Пациентът за два часа пристигна само пет минути след като Сюзън се върна в кабинета си. В таксито беше успяла да освободи мислите си от всичко, освен от историята на човека, когото очакваше. Майър Уинтър беше шейсет и пет годишен пенсиониран директор, преодолял пораженията от скорошен удар. И сега, макар че се движеше с бастун и леко накуцваше, нищо не подсказваше за продължителността и жестокостта на неговата болест. Нищо, ако не се смяташе дълбоката депресия, причинена от страха, че всичко това може да се случи отново.
Днешното му посещение беше десето по ред и когато си тръгна, Сюзън доби усещането, че регистрира видимо подобрение — този вид обрат в поведението на пациентите си, който й носеше такова удовлетворение. Собствената й реакция при подобни победи се изразяваше в искрена радост заради решението й преди шест години да избере за професията на своя живот не правото, а психологията.
Веднага щом господин Уинтър напусна, влезе Джанет с няколко съобщения.
— Обади се Памела Хейстингс. Каза, че си е вкъщи и изгаря от нетърпение да разговаря с теб.
— Веднага ще й се обадя.
— Цветята не са ли страхотни? — попита Джанет.
Сюзън изобщо не беше забелязала вазата с цветя, поставена на ниския шкаф. Сега се приближи към тях и очите й се разшириха.
— Трябва да има някаква грешка — възкликна тя. — Тази ваза е Уотърфорд.
— Никаква грешка — увери я Джанет. — Опитах се да дам бакшиш на човека, който донесе букета, но той отказа. Каза, че били от шефа му. Предполагам, че е шофьор или нещо подобно.
„Естествено. Алекс е доловил нещо в гласа ми, след като ми каза, че е поканил и Дий на приема в събота — помисли си Сюзън. — Това обяснява подобен галантен жест. Колко е проницателен. И колко съм глупава, че допускам емоциите ми да са така прозрачни.“
Подаръкът беше прекрасен, но удоволствието, че го получава, се намаляваше от съзнанието за причината да й бъде поднесен. За момент тя се замисли дали да се обади на Алекс веднага, за да му каже, че вероятно няма да може да приеме вазата. После поклати глава — с всичко това можеше да се оправи по-късно. Сега имаше по-належащи неща. Посегна към телефона.
Разговорът беше кратък и приключи с обещанието на Памела Хейстингс да бъде в кабинета на Сюзън на следващата сутрин в девет часа.
Сюзън погледна часовника си — до следващия уговорен сеанс оставаха секунди. Тя просто нямаше възможност да разсъди над очевидния факт, че Памела Хейстингс е разстроена по някаква причина, която няма нищо общо с критичното състояние на приятелката й. Тя беше казала: „Д-р Чандлър, аз трябва да взема трудно решение. То засяга онова, което се случи с Каролин Уелс. Може би вие ще ми помогнете“.