Сюзън изпита желание да упражни натиск за повече информация, но си даваше сметка, че разговорът можеше да се окаже труден и тя просто трябваше да изчака.
— Госпожа Ментис е тук — обяви Джанет, надзъртайки през вратата.
В четири без десет се обади Доналд Ричардс.
— Сюзън, исках да се чуем, само за да потвърдя срещата за тази вечер. Седем часа в „Пейлио“ на Западна петдесет и първа, нали така?
След този разговор Сюзън видя, че разполага с още няколко минути преди следващия си пациент. Намери номера на Джейн Клозън и бързо го набра. Никой не вдигна и тя остави съобщение за нея на телефонния секретар.
Беше шест и пет, когато изпрати последния си пациент. Работният ден на Джанет вече беше приключил и тя си беше тръгнала. На Сюзън й се искаше поне за няколко минути да си отиде до вкъщи, но си даваше сметка, че времето щеше да й стигне само колкото да се поосвежи тук в кабинета си, преди да вземе такси до ресторанта.
Имаше намерение по-рано да се обади на домашния телефон на Тифани и да се опита да я убеди поне да си уговорят среща, за да могат да сравнят нейния тюркоазен пръстен с този, който Джейн Клозън беше намерила сред вещите на Реджайна. Но Тифани с положителност сега беше на работа, а по вечерно време ресторантът беше в най-натоварения си период. „Ще й се обадя по-късно, когато се прибера у дома — реши Сюзън. — Тя каза, че работи нощна смяна, значи сигурно се връща късно. Ако не я намеря у тях, ще опитам утре сутринта.“
Сюзън потръпна. Защо мисълта за Тифани я изпълваше с такова безпокойство? Беше усещане, близко до онова, което баба й наричаше „пресантиман“.
53
Той не знаеше фамилното име на Тифани, но даже и да го знаеше, дори и да беше регистрирана в телефонния указател на Йонкърс, не беше разумно да се опитва да я проследи до дома й. Освен това не се налагаше. Тя вече му беше казала къде може да я намери.
Той се обади в „Пещерата“ след обяд и поиска да разговаря с нея. Както очакваше, отговориха му, че не е там и че идва в пет.
Отдавна се беше научил, че най-добрият начин да получиш информация е да изкажеш погрешно предположение и да оставиш другия да те поправи.
— Тя привършва към единайсет, нали? — предположи той.
— В полунощ. Тогава затваря кухнята. Искате ли да оставите съобщение?
— Не, благодаря. Ще я потърся у тях.
В случай, че на другия ден този, с когото бе разговарял от „Пещерата“, си спомнеше за обаждането му, той вероятно нямаше да му обърне внимание, защото щеше да го помисли за някой от приятелите на Тифани. В крайна сметка, нали беше дал да се разбере, че знае и домашния й телефон?
Нямаше търпение да се добере до нея. Очакваше тази среща с огромно желание. Тифани го беше огледала. И вероятно, като много хора в ресторантьорския бизнес, помнеше лица. Беше чист късмет, че не изтърси на Сюзън Чандлър, че докато е била в магазинчето, е видяла един мъж да купува такъв тюркоазен пръстен.
Можеше да си представи какво би казала Чандлър: „Тифани, онова, което ми казваш, е изключително важно. Трябва да се срещнем…“.
Твърде късно, Сюзън.
И твърде неприятно.
Ами приятелят на Тифани — Мат?
Той си припомни сцената в магазинчето на Парки. Беше се обадил предварително, за да е сигурен, че все още има от пръстените. Когато влезе в магазина, той вече беше приготвил точната сума, включително и надценката за обслужване. Според инструкциите, пръстенът бе опакован и лежеше до касовия апарат. Едва когато се обърна, за да си тръгне, той видя двойката. Спомняше си момента съвсем ясно. Да, момичето беше вперило поглед в него. Застанал с гръб, приятелят й разглеждаше боклуците по рафтовете. Той не беше проблем, слава богу.
Парки вече беше отстранен. А след тази вечер Тифани също нямаше да му бъде грижа.
Един стих от „Разбойникът“ — стихотворение, което беше научил наизуст като дете — се мярна в съзнанието му:
Изсмя се мрачно.
54
Късно следобед в сряда, когато Джъстин се върна от болницата в офиса си, намери съобщение да се обади на капитан Ший от XIX полицейско управление. Трябваше да се яви във връзка със злополуката, претърпяна от жена му. Изпита искрена неприязън, още повече, че съобщението завършваше с думите: „Знаете къде се намираме“.
Споменът за онази ужасна вечер, когато Каролин подаде оплакване срещу него, беше нещото, което Джъстин съвсем съзнателно изключваше от съзнанието си.