55
Когато Сюзън пристигна в седем и десет, Доналд Ричардс вече я чакаше на бара в „Пейлио“. Той прекъсна извиненията й.
— Движението беше ужасно, аз също дойдох току-що. Може би ще ви бъде интересно да го чуете — днес на обяд гостувах на майка си. Тя слушала програмата с мое участие и вие много сте я впечатлили. Въпреки това ми се скара, че съм уредил срещата ни тук. По нейно време един истински джентълмен винаги минавал да вземе младата дама от дома й и я придружавал до ресторанта.
Сюзън се засмя.
— Като се има предвид какво е движението в Манхатън, докато дойдете да ме вземете във Вилидж и после се върнем в центъра, ресторантите ще затворят.
Тя се огледа. Барът с форма на подкова беше пълен с хора и ограден от двете страни с малки маси, на които нямаше нито едно свободно място. Великолепна фреска в червено, изобразяваща известната конска порода „пейлио“, покриваше стените от четирите страни на помещението, което беше на два етажа. Осветлението беше приглушено, атмосферата задушевна и едновременно с това изискана.
— Никога не съм идвала тук. Изглежда много хубаво — каза тя.
— И аз не съм, но ми го препоръчаха горещо. Ресторантът е на втория етаж.
Ричардс съобщи името си на младата жена на бюрото.
— Резервацията е потвърдена. Можем да използваме асансьора — каза той на Сюзън.
Тя се опитваше да прикрие интереса, с който изучаваше Доналд Ричардс. Косата му беше тъмнокестенява с лек нюанс на червеникаво — „есеннокестенява“ би казала баба Сузи, за да я опише. Носеше очила с голям диоптър и стоманеносиви рамки. Лупите подчертаваха сиво-сините му очи — или може би бяха ясносини, но цветът им леко се променяше от рамките.
Сюзън беше сигурна, че облеклото му беше специално подбрано за вечерта. Предния ден и в понеделник, когато дойде в студиото, носеше блейзър и панталон. Тогава й се стори леко небрежен. Тази вечер изглеждаше видимо различен, в безспорно скъп тъмносин костюм и вратовръзка в сребристо и синьо.
Асансьорът пристигна. Двамата се качиха и когато вратата се затвори, той каза:
— Изглеждате прекрасно. Тоалетът ви е чудесен.
— Не съм убедена, че съм достатъчно елегантна за вас — каза Сюзън откровено. — Както би се изразила баба ми: „Вие сте безупречен“.
— Достатъчно е, уверявам ви.
„За втори път в рамките на пет минути се сещам за баба. На какво прилича това?“
Слязоха на втория етаж, където салонният управител ги посрещна и ги отведе на тяхната маса. Попита какво ще си поръчат за пиене и Сюзън си пожела шардоне; Доналд Ричардс — едно мартини, сухо.
— Обикновено не го пия чисто, но днес имах тежък ден.
„Заради обяда с майка ти?“ — запита се Сюзън. Мислено си отправи предупреждение да не проявява излишно любопитство. Не можеше да си позволи да забрави, че и той е психиатър и би регистрирал всеки опит за преценка. Но я измъчваха куп въпроси и тя се чудеше дали ще намери „безобиден“ начин да му ги зададе. Например, защо бе реагирал по този начин на въпроса на една слушателка дали книгата му има връзка със смъртта на жена му? Нямаше ли да бъде по-естествено, ако беше споменал факта, че познава туристическите кораби, когато разбра от думите на Сюзън, че Реджайна Клозън е изчезнала по време на едно такова пътуване? А според биографичните му данни, корабът, на който бе пътувала Реджайна — „Габриел“ — бил неговият любим кораб. Трябваше да го накара да говори за това.
„Най-добрият начин да насочиш един разговор в желаната посока е да обезоръжиш събеседника си — каза си тя, — да го накараш да се чувства свободно.“
Сюзън се засмя сърдечно.
— Една слушателка се обади днес, за да каже, че след като ви е чула, е отишла и си е купила вашата книга, която й доставила искрено удоволствие.
Ричардс отвърна на усмивката й.
— Чух я. Очевидно много благоразумна жена.
„Чул си я — учуди се Сюзън. — Заетите психиатри обикновено не слушат двучасови консултантски предавания.“
Питиетата им пристигнаха. Ричардс вдигна чаша за тост в нейна чест.
— Благодаря за удоволствието да се насладя на компанията ви.
Тя знаеше, че подобни реплики са част от етикета. И все пак усети, че зад стандартния комплимент има нещо повече — таеше се в начина, по който го изрече, във внезапното присвиване на очите, сякаш я изследваше под микроскоп.
— Ще ви призная нещо. Прегледах информацията за вас в Интернет.
„Значи ставаме двама — помисли си Сюзън. — И доколкото разбирам, ще играем с открити карти.“
— Отраснала сте Уестчестър? — попита той.
— Да. Ларчмонт, после Рай. Но баба ми винаги е живяла в Гринич Вилидж и като малка често прекарвах събота и неделя при нея. Винаги ми е доставяло невероятно удоволствие. Моята сестра е с по-провинциална нагласа от мен.