— Родители?
— Разведоха се преди три години. И за съжаление не по стандартните причини, свързани с вечни разправии. Просто баща ми срещна друга жена и се влюби до уши. Майка ми беше съсипана и премина през какви ли не състояния — безутешна, гневна, непримирима, безпощадна… каквото ви дойде наум.
— А вие как го приехте?
— Тъжно. Бяхме едно задружно и щастливо семейство, или поне аз така смятах. Забавлявахме се заедно. И наистина се обичахме. След развода всичко се промени. Понякога ми се струва, че все едно сме на кораб, който се е блъснал в риф и потъва; макар че на борда всички оцеляват, всеки се озовава в различна спасителна лодка.
Тя си даде сметка, че противно на намеренията си бе казала твърде много и почувства благодарност, че той не се възползва от словоохотливостта й.
Вместо това го чу да казва:
— Любопитно ми е какво ви накара да напуснете поста на помощник-окръжен прокурор и да се върнете в университета за докторат по клинична психология?
За Сюзън отговорът на този въпрос не представляваше проблем.
— Мисля, че си бях дала сметка, че няма да намеря покой. Има хора — заклети престъпници, и аз се чувствах истински удовлетворена, че съм ги прибрала от улицата. Но после бях прокурор на едно дело, в което жената беше убила своя съпруг, защото се канел да я напусне. Тя получи петнайсет години. Никога няма да забравя стъписаното й изражение, неверието, изписано на лицето й, когато чу присъдата. Оставаше ми само да си мисля, че ако й бяха оказали нужната помощ, ако беше успяла да освободи онзи гняв, преди да я е съсипал…
— Ужасната мъка може да отключи ужасен гняв — каза той тихо. — Без съмнение по-късно сте видели и майка си в подобно положение и сте си дали сметка, че самата тя е можела да бъде на подсъдимата скамейка.
Сюзън кимна.
— За кратко време след раздялата, майка ми беше агресивна и в същото време склонна към самоубийство, поне ако се съдеше по начина, по който говореше за баща ми. Направих всичко, което беше по силите ми, за да й помогна. В известен смисъл съдът ми липсва, но зная, че това беше правилното решение за мен. А вие? Какво ви привлече в тази област?
— Винаги съм искал да бъда лекар. Докато следвах, си дадох сметка в каква степен активността на съзнанието се отразява на физическото здраве и така направих избора си.
Салонният управител пристигна с менюто и след кратка дискусия върху достойнствата и недостатъците на различните ястия, те си поръчаха вечерята.
Сюзън се беше надявала да използва паузата в разговора, за да го пренасочи към самия него, но той веднага се върна на темата за нейното радиопредаване.
— Имаше и нещо друго, което майка ми попита днес — отбеляза той небрежно. — Разполагате ли с нова информация за Карен, жената, която се обади в понеделник?
— Не — отвърна Сюзън.
Доналд Ричардс разчупи една питка.
— Вашият продуцент изпрати ли на Джъстин Уелс запис на предаването?
Сюзън не очакваше такъв въпрос.
— А вие познавате ли Джъстин Уелс? — попита тя, без да може да скрие изненадата в гласа си.
— Да, срещали сме се.
— Лично или професионално?
— Професионално.
— Може би сте го лекували от прекомерна и опасна ревност към съпругата му?
— Защо ми задавате този въпрос?
— Защото ако отговорът е „да“, според мен сте морално задължен да кажете на полицията какво знаете. Не исках да избегна отговора, когато ме попитахте за Карен, но истината е, че аз научих нещо повече за нея, въпреки че оттогава не сме се чували. Оказва се, че жената, която се нарече „Карен“, е съпругата на Джъстин Уелс. Нейното истинско име е Каролин и тя е паднала или е била блъсната само няколко часа, след като е разговаряла с мен.
Изражението на Доналд Ричардс бе по-скоро сериозно и замислено, отколкото изненадано.
— Опасявам се, че сте права. Аз наистина трябва да разговарям с полицията — каза той мрачно.
— Разследването се води от капитан Ший, XIX полицейско управление — уточни Сюзън.
„Права бях — помисли си тя. — Очевидната връзка между случилото се с Каролин Уелс и телефонния разговор с мен е ревността на съпруга й.“
Тя се замисли за тюркоазния пръстен със сантименталния надпис, фактът, че Тифани си бе купила такъв от Гринич Вилидж вероятно не означаваше нищо. Също като пластмасовите статуетки на свободата, на Тадж Махал от слонова кост или медальончетата с форма на сърце, тези пръстени бяха типичен артикул за магазинчетата, в които се продаваха сувенири и всякакви дрънкулки.
— Как е салатата? — попита Ричардс.