Явно целеше да промени темата.
„И правилно — помисли си Сюзън. — Професионална етика.“
— Прекрасна. Аз ви разказах за себе си. А вие? Имате ли брат или сестра?
— Не, единствен син съм. Отраснах в Манхатън. Баща ми почина преди десет години. Тогава майка ми реши да живее в Тъксидо Парк през цялата година. Тя е художничка, доста добра, може би много добра. Баща ми беше роден моряк и често ме взимаше в неговия екипаж.
Сюзън мислено стисна палци.
— С интерес установих, че сте прекъснали следването си за една година, за да работите като помощник-директор на туристически кораб. Вероятно влияние на баща ви?
Чутото явно му се стори забавно.
— Значи и двамата сме се допитвали до Интернет? Да, това беше една страхотна година. Направих околосветско пътешествие, което включваше почти всички най-важни пристанища, после предпочетох по-кратките маршрути. Пообиколил съм земното кълбо.
— С какво точно се занимава един помощник-директор на туристически кораб?
— Помага за организацията и координацията на различните корабни дейности. Всичко — от изготвяне на програмата на платените развлечения и създаване на нужните условия за изпълнителите до поддържане на бинго залата, организиране на карнавалите и изглаждане на конфликтни положения. Освен това трябваше да следя за самотни или депресирани пасажери и да полагам специални грижи за тях. Какво ли не.
— В биографичните ви данни пише, че сте се запознали със съпругата си на „Габриел“; даже се споменаваше, че това е любимият ви кораб. Същият, на който е пътувала и Реджайна Клозън, преди да изчезне.
— Да. Аз не я познавах, естествено, но определено разбирам защо са й препоръчали „Габриел“. Чудесен кораб.
— Ако знаехте за изчезването на Реджайна Клозън, щяхте ли да се почувствате изкушен да я включите наред с останалите в книгата си?
Надяваше се, че въпросът е прозвучал неангажирано.
— Не, не мисля.
„В някакъв момент ще ми каже да престана да го разпитвам — помисли си Сюзън, — но дотук добре; ще продължа, докато ме спре.“
— Любопитна съм — каза тя, — какво ви даде идеята за написването на „Изчезнали жени“?
— Темата ме заинтересува, защото преди шест години имах пациент, чиято съпруга беше изчезнала. Просто един ден не се прибрала вкъщи. Той сия представяше във всякакви ситуации — като нечия затворничка, как броди с амнезия или пък е убита.
— В крайна сметка разбра ли се какво е станало със съпругата му?
— Да, преди две години. Близо до завоя към тяхната къща има езеро. Някой се гмурнал с акваланг там и видял кола — нейната кола, както се оказа — на дъното. Тя била в нея. Вероятно не е успяла да вземе завоя.
— И какво стана с вашия пациент?
— Животът му се промени. На следващата година се ожени отново; сега е съвсем различен човек от онзи, който дойде при мен за помощ. Тогава си дадох сметка, че може би най-голямата болка, когато загубиш любим човек по такъв начин, е, че не знаеш какво се е случило с нея… или с него. Съзнанието за това ме накара да проуча обстоятелствата и около други на пръв поглед безследно изчезнали жени.
— Как подбрахте случаите, които разглеждате в книгата си?
— Бързо си дадох сметка, че в повечето случаи причината за изчезването е измама. На тази основа анализирах как жените попадат в конкретните ситуации и после предложих начини за предотвратяването им.
Докато разговаряха, чиниите със салати бяха опразнени и заменени с ордьоври. Двамата продължиха да си приказват и през време на основното блюдо, като кулинарните тънкости се обсъждаха между по-съществените въпроси.
Дон Ричардс приключи с последната хапка и се облегна назад.
— Според мен това си беше жив кръстосан разпит, а аз бях потърпевшият — констатира той добродушно. — Казах ви всичко за себе си. Хайде сега да поговорим за вас, Сюзън. Както вече ви споменах, аз съм моряк. А вие какво правите през ваканциите си?
— Карам ски — отвърна Сюзън. — Баща ми е страхотен скиор и той ме научи. Точно както вие сте плавали с баща си, моят винаги ме вземаше, когато отиваше да кара ски. Мама мрази студа, сестра ми също, а и не проявяваше никакъв интерес, така че баща ми имаше предостатъчно време за мен.
— Карате ли още заедно?
— Не. Опасявам се, че той завинаги си е прибрал ските.
— Откакто се ожени повторно?
— Горе-долу оттогава — Сюзън беше благодарна, че сервитьорът пристигна с менюто за десертите. Уж искаше да научи подробности за Доналд Ричардс, а вече му разкри толкова неща за себе си.
И двамата решиха да пропуснат десерта и си поръчаха еспресо. След като го донесоха, Ричардс спомена името на Тифани.
— Беше някак тъжно да я слушаш днес. Тя е ужасно уязвима, не мислите ли?