— Според мен копнее да се влюби и да бъде обичана — каза Сюзън в подкрепа на думите му. — Изглежда никога не е имала по-продължителна връзка от тази с Мат. Назовала е собствената си потребност с неговото име.
Ричардс кимна.
— И се обзалагам, че ако Мат наистина желае да й се обади, няма да го направи, защото е доволен, че Тифани придава такова значение на случайния му порив да й купи този сувенирен пръстен. Повечето момчета се плашат от такива чувства.
„Той не отдава ли такова значение на пръстена?“ — запита се Сюзън. Думите на песента „Ти ми принадлежиш“ зазвучаха в съзнанието й:
Когато си тръгнаха от ресторанта, Ричардс спря такси. Качиха се и той каза на шофьора нейния адрес. После я погледна дяволито.
— Не чета мисли, просто видях, че фигурирате в указателя под името С. К. Чандлър. Какво е „К“?
— Конъли. Моминското име на майка ми.
Щом пристигнаха пред нейното жилище, той помоли таксито да изчака и я изпрати догоре.
— Майка ви ще бъде доволна — каза му Сюзън. — Безупречен джентълмен.
В този момент се сети за Алекс Райт, който направи същото преди две вечери. Двама кавалери за три дни. Не е лошо.
Ричардс хвана ръката й.
— Мисля, че казах „благодаря за удоволствието да бъда във вашата компания“ в началото на вечерта. Сега го казвам отново, дори още по-настоятелно.
Погледна я сериозно и добави:
— Не се страхувайте от евентуален комплимент, Сюзън. Знаете, че ви е страх, а не бива. Лека нощ.
И си тръгна. Сюзън заключи два пъти и за момент се облегна на вратата, опитвайки се да сложи в ред чувствата си. После се отправи към телефонния секретар. Имаше две съобщения. Първото беше от майка й. „Обади ми се по всяко време до полунощ.“
Беше единайсет без петнайсет. Без да чуе второто съобщение и като се молеше да няма нищо лошо, Сюзън започна да набира.
Напрежението в гласа на майка й беше очевидно, когато, едва изчакала поздрава на Сюзън, започна, заеквайки, да обяснява причината за обаждането си.
— Сюзън, това е безумие. Чувствам се така, сякаш съм принудена да избирам между дъщерите си, но…
Сюзън изслуша обърканото обяснение на майка си, за това как Алекс Райт очевидно бил доволен, че се е запознал с нея в неделя, но сега Бинки се опитвала да го свърже с Дий.
— Знаем, че Дий е самотна и изнервена, но ще ми бъде много неприятно тя да се намеси в приятелство, което може би на теб ти харесва. — Гласът на майка й заглъхна. Този разговор очевидно бе тежък за нея.
— Ще се почувстваш отвратително да видиш как Дий отново се насочва към мъж, който проявява интерес към мен. Това е, нали, мамо? Виж, аз наистина прекарах една много приятна вечер с Алекс Райт, но нищо повече. Знам, че Дий му се е обаждала. Всъщност, той я е поканил заедно с нас на приема в събота вечерта. Не желая да се състезавам със сестра си. Когато срещна подходящия за мен човек, ние и двамата ще го знаем и аз няма да се тревожа, че той ще припне, щом моята сестричка го привика с пръст. Защото ако той е такъв, аз просто не го искам.
— Намекваш ми, че бих приела баща ти отново — реагира майка й.
— Не, от къде на къде? — възрази Сюзън. — Разбирам великолепно колко противно се чувстваш заради онова, което ти погоди татко. Аз също се чувствам ужасно. Но когато злоупотребиш с оказаното ти доверие, за много хора, и за мен включително, това означава край на една връзка. Така че нека видим какво ще стане. В края на краищата аз съм имала една-единствена среща с Алекс. Втория път може да се отегчим един от друг.
— Просто разбери, че бедната Дий е безкрайно нещастна — изрече умолително майка й. — Обади ми се днес след обяд, за да каже, че се връща в Ню Йорк. Окончателно. Ние й липсваме, а и модната агенция явно й е омръзнала. Баща ти ще й подари едно пътуване с кораб следващата седмица. Надявам се, че това ще й повиши духа.
— И аз се надявам. Добре, мамо, скоро ще се чуем отново.
Най-накрая пусна и второто съобщение. То беше от Алекс Райт.
„Една делова вечеря се отложи и аз събрах смелост да ви потърся без предупреждение. Не особено добри маниери, зная, но наистина исках да ви видя. Ще ви се обадя утре.“
С усмивка Сюзън пусна съобщението повторно. „Ето един комплимент, който доктор Ричардс не би ме видял да откажа — помисли си тя. — Освен това съм ужасно щастлива, че Дий заминава на пътешествие следващата седмица.“
След известно време, когато вече си беше легнала и се унасяше, Сюзън си спомни, че искаше да се обади на Тифани в „Пещерата“. Просто трябваше да я убеди да се видят, за да сравнят пръстена й с този, намерен сред вещите на Реджайна Клозън. Тя светна лампата и погледна часовника. Беше дванайсет без петнайсет.