„Ще успея да я хвана — помисли си Сюзън. — Може би ако я поканя да дойде утре в студиото и й предложа да я заведа на един бърз обяд, тя ще приеме.“
Взе от „Справки“ номера на италианския ресторант и набра.
Телефонът звъня дълго, докато най-накрая някой вдигна и изръмжа:
— „Пещерата“.
Сюзън попита за Тифани, после изчака няколко минути, докато се обади. Още щом чу името й, Тифани избухна:
— Доктор Сюзън, повече не искам да чуя нито дума за този глупав пръстен! Майката на Мат ми се обади и ми каза да престана да говоря за него. Каза ми, че щял да се жени. Тъй че аз хвърлих оня тъп пръстен! Не че не ви уважавам, но сега ми се ще изобщо да не бях слушала предаване ви онзи ден. Ще ми се двамата с Мат изобщо да не бяхме стъпвали в онова идиотско магазинче за сувенири. И особено ми се ще да не бяхме слушали, когато онзи човек, дето държеше онова идиотско магазинче, ни каза, че мъжът, дето току-що си излязъл, купил няколко пръстена за различни свои приятелки.
Сюзън мигновено седна в леглото.
— Тифани, това е важно. Ти видя ли онзи човек?
— Че как. Кукличка. От класа. Не като Мат.
— Тифани, трябва да говоря с теб. Ела утре в града. Ще обядваме заедно и моля те, кажи ми, възможно ли е да приберем онзи твой пръстен?
— Доктор Сюзън, той сигурно вече е под купища пилешки кости и пица и точно там му е мястото. Не желая повече да говоря за него. Чувствам се ужасно идиотски, че съм разправяла на целия свят колко страхотен е Мат. Ама че глупак! Вижте, трябва да вървя. Шефът почва да ме гледа лошо.
— Тифани, спомни ли си откъде сте купили пръстена? — попита умолително Сюзън.
— Казах ви, от Вилидж. Западната част. Беше близо до една спирка на метрото. Единственото, което си спомням със сигурност за мястото, е, че точно отсреща имаше някакъв порно магазин. Трябва да свършвам. Чао, доктор Сюзън.
Вече напълно будна, Сюзън бавно остави слушалката на вилката. Тифани беше изхвърлила своя тюркоазен пръстен, което беше твърде лошо, но пък си спомняше някакъв мъж, който очевидно купил няколко.
„Канех се да се обадя на Крис Райън да пусне проверка за Дъглас Лейтън — помисли си тя. — Ще му дам и домашния телефон на Тифани. Той ще може да ми издири адреса й. Ако пък не успее, утре вечер засядам в «Пещерата» и започвам да се наслаждавам на най-хубавата италианска кухня в Йонкърс.“
56
Тифани успя криво-ляво да изкара смяната си, като почти през цялата вечер сипеше обичайните си остроумия под прикритието на дръзка непринуденост. За щастие заведението беше пълно и не й остана много време за мислене. Сещаше се само от време на време, както онзи път, когато отиде до тоалетната и бе принудена да погледне собственото си отражение в огледалото. Тогава обидата и негодуванието я заляха отново.
Около единайсет някакъв мъж влезе и седна на бара. Всеки път, когато минаваше покрай него към своите маси, Тифани чувстваше как я разсъблича с поглед.
„Глупак!“ — помисли си тя.
В дванайсет без двайсет той я дръпна за ръката и я покани на едно питие у тях, след като се освободи.
— Разкарай се! — отвърна му тя.
Тогава той стисна ръката й толкова силно, че тя извика от болка.
— Няма защо да ставаш гадна! — изръмжа той.
— Пусни я! — само след секунда барманът Джоуи се озова отпред. — Достатъчно си се наливал, господинчо — каза той. — Плащай си сметката и се разкарай.
Мъжът стана. Беше едър, но Джоуи го превъзхождаше. После типът хвърли някакви пари на бара и си тръгна.
Веднага след това доктор Сюзън се обади и Тифани още веднъж си даде сметка колко отвратително се чувства; „Искам само да се прибера у дома, да си легна и да се завия през глава“ — помисли си тя.
В дванайсет без пет, точно когато Тифани си закопчаваше палтото, преди да си тръгне, пристигна цял отбор по боулинг и барът се напълни. Тифани видя, че Джоуи няма да се освободи поне още десет минути.
— Аз ще се оправя, Джоуи. До утре — извика му тя и излезе.
Едва когато се озова навън, си спомни, че беше оставила колата си в отдалечения край на паркинга. „Ама че неприятно — помисли си тя. — Ако онзи тип се мотае наоколо, може да стане лошо.“
Тя внимателно огледа всеки сантиметър от паркинга. Имаше само един човек, който изглежда току-що беше слязъл от колата си и се запътваше към бара. Но дори и в полумрака тя видя, че това не е онзи тип, който се беше нахвърлил срещу нея. Този мъж беше по-висок и по-слаб.
Въпреки това я обзе от някакво странно усещане, искаше й се да се махне оттук колкото се може по-скоро. Докато крачеше бързо към колата си, тя се опитваше пипнешком да извади ключовете от чантата си. Пръстите й се сключиха около тях. Оставаше й още малко.