— Не мога да го докосна. Съжалявам.
Сюзън разбра, че разполага с отговора, който бе очаквала: този пръстен също беше предвестник на смърт.
Последва неловка пауза, след която Сюзън каза:
— В гласа на Каролин Уелс звучеше явен страх, когато ми се обади в понеделник. Ще бъда откровена. Звучеше така, сякаш се страхуваше от съпруга си. Капитанът в полицията, който чу записа, реагира по същия начин.
Известно време Памела остана безмълвна и после каза:
— Джъстин проявява силно чувство за собственост по отношение на Каролин.
За Сюзън беше ясно, че Памела Хейстингс подбира думите си много внимателно.
— И вероятно е достатъчно ревнив, за да я нарани?
— Не зная. — Думите й бяха изречени с болка, сякаш изтръгнати насила. После тя вдигна ръце в почти умолителен жест. — Каролин е в кома. Когато се свести… ако се свести… може да получим съвсем различна картина на случилото се, но струва ми се, трябва да ви кажа… Тя изглежда вика някого.
— Имате предвид някого, когото вие не познавате?
— Няколко пъти произнесе съвсем ясно: „Уин“. А рано тази сутрин според сестрата е казала „О, Уин“.
— И вие сте сигурна, че това е име?
— Аз я попитах вчера, докато стоях до нея и държах ръката й. В отговор тя леко стисна моята. Всъщност, за момент наистина ми се стори, че всеки миг ще дойде в съзнание.
— Памела, зная, че и двете трябва да тръгваме, но има един друг въпрос, който съм длъжна да ви задам — каза Сюзън. — Смятате ли, че Джъстин Уелс е способен да нарани своята съпруга в пристъп на ревност?
За момент Памела се замисли.
— Смятам, че по-рано беше способен на това — отвърна тя. — И може би все още е, просто не знам. Но от понеделник насам направо е съсипан, а сега го разпитват и в полицията.
Сюзън си спомни Хилда Джонсън, възрастната жена, която твърдеше, че е видяла как някой блъска Каролин Уелс пред камиона и която беше убита само няколко часа по-късно.
— Вие бяхте ли в болницата с Джъстин Уелс в понеделник вечерта?
Памела Хейстингс кимна.
— Аз бях там от пет и половина в понеделник следобед до шест часа сутринта във вторник.
— Той беше ли с вас през цялото време?
— Разбира се — отвърна Памела, но после се поколеба. — Не… всъщност не през цялото време. Спомням си, че след като изведоха Каролин от операционната… това беше около десет и половина същата вечер… Джъстин излезе да се поразходи. Опасяваше се, че ще получи някой от своите пристъпи на мигрена и имаше нужда от чист въздух. Но си спомням, че го нямаше по-малко от час.
„Хилда Джонсън е живеела само на няколко пресечки от болницата Ленъкс Хил“ — помисли си Сюзън.
— Как изглеждаше Джъстин, когато се върна в болницата? — попита тя.
— Много по-спокоен — отвърна Памела и после замълча. — Даже твърде спокоен, ако разбирате какво искам да кажа. По мое мнение, беше почти в шок.
62
В четвъртък сутринта в девет и половина капитан Том Ший за пореден път разговаряше със свидетеля Оливър Бейкър. Този път Бейкър изглеждаше видимо напрегнат. Първите му думи бяха:
— Капитане, Бети — това е жена ми — е направо съсипана, откакто се обадихте снощи. Вече се чуди дали не смятате, че съм блъснал горката жена и дали това не е вашият начин да ме накарате да говоря за злополуката и сам да се издам.
Ший се взря в лицето на Бейкър и забеляза, че издутите му бузи, тънките му устни и тесният му нос тази сутрин изглеждаха някак сгърчени, сякаш притежателят им се беше свил в очакване да получи удар.
— Господин Бейкър — заяви капитанът с унило търпение, — повикан сте тук, само за да ни кажете дали няма още някакви подробности, макар и незначителни, които може би сте си спомнил.
— Значи аз самият не съм заподозрян?
— Категорично не.
Бейкър изпусна една драматична въздишка на облекчение.
— Удобно ли е да се обадя веднага на Бети? Когато тръгнах, тя щеше да припадне от притеснение.
Ший вдигна телефона.
— Какъв ви е номерът?
Набра го и когато от другата страна някой вдигна, той каза:
— Госпожа Бейкър? Добре, радвам се, че ви чувам. Говори капитан Ший от XIX полицейско управление. Искам лично да ви уверя, че съм извикал съпруга ви тук, само защото той е важен свидетел, който ни оказва неоценима помощ. Понякога свидетелите се сещат за незначителни подробности след инцидента и това е всичко, което се надяваме, че можем да научим от Оливър. Сега ще ви го дам за минута и ви желая приятен ден.
Сияещ, Оливър Бейкър пое слушалката от Ший.
— Чу ли, скъпа? Аз съм важен свидетел. Точно. Ако момичетата се обадят от училище, можеш да им кажеш, че техният баща няма да свърши в дранголника. Ха-ха… Разбира се, че ще се прибера веднага след работа. Дочуване.