Погледна часовника си. Беше дванайсет и половина. Оставаше й още половин час до първия пациент. „Което означава, че мога да отделя десет минути за телефонни разговори“ — каза си тя.
Първият беше до полицията в Йонкърс. От практиката си в окръжната прокуратура в Уестчестър тя познаваше няколко инспектори. Свърза се с един от тях, Пийт Санчес, и му обясни причината за интереса си към убийството на Тифани Смит.
— Пийт, сърцето ми се къса, като си помисля, че тя е мъртва, защото разговаря с мен в ефир!
От Санчес научи, че ченгетата били убедени, че са заловили убиеца и че според тях е само въпрос на часове, заподозреният Шарки Дайън да направи пълни признания.
— Естествено, засега той отрича, Сюзън — каза й Пийт. — Всички така правят. Знаеш го. Чуй, един човек, който отивал в „Пещерата“ точно когато изхвърляли този тип, го чул да мърмори, че щял да се върне и да се погрижи за нея.
— Това все още не означава, че той е убиецът — реагира Сюзън. — Разполагате ли с оръжието?
Пийт Санчес въздъхна.
— Засега не.
После тя му разказа за тюркоазния пръстен, но той не прояви особен интерес.
— Аха. Дай ми номера си. Ще те уведомя, когато Дайън се подпише под пълните си самопризнания. Не се упреквай за станалото. Истинската жертва на тази трагедия е системата за освобождаване под гаранция, която пуска от затвора човек с такова досие. Той е излежал само осем години от двайсет и пет годишна присъда. И познай какво е било престъплението? Убийство!
Все така обзета от съмнения, Сюзън затвори, седна за момент и се замисли. Елементът, свързващ отделните събития, е тюркоазният пръстен. Реджайна Клозън притежаваше такъв и е мъртва. Каролин Уелс притежаваше такъв и всеки момент може да умре. Тифани притежаваше такъв и е мъртва. Памела Хейстингс, интелигентна жена, която твърди, че има ясновидски способности, не желае дори да докосне пръстена на Реджайна и само преди няколко дена е предупредила Каролин Уелс, че нейният собствен може да стане причина за смъртта й.
„Тифани ми каза снощи, че нейният пръстен е погребан под тонове пилешки кости и пица — помисли си Сюзън. — Това звучи като контейнер за боклук.“
Мисълта на Сюзън летеше. Колко често изпразват контейнера на „Пещерата“? Дали от полицията не са го иззели, за да го претърсят за оръжието на убийството?
Тя намери номера на ресторанта и след секунда вече разговаряше с Тони Сепеди.
— Вижте, доктор Чандлър, отговарям на въпроси от полунощ — каза той. — Полицията го прибра едва тази сутрин. Предполагам, че търсят оръжието. Други въпроси? Аз самият съм полумъртъв от умора.
Преди да отвори папката на своя пациент, Сюзън проведе още един телефонен разговор. Разговаря с Пийт Санчес и го помоли да претърсят много внимателно контейнера не само за оръжието, но и за тюркоазен пръстен с надпис „Ти ми принадлежиш“ от вътрешната страна на халката.
65
Четвъртъкът винаги беше претрупан с ангажименти за доктор Доналд Ричардс и както обикновено работният му ден започна рано сутринта. Първият му пациент беше мъж, който ръководеше международна корпорация. Идваше при него всеки четвъртък в осем часа и беше последван в девет, десет и единайсет от други редовни пациенти. Някои бяха разочаровани, когато разбраха, че Ричардс ще отсъства от града следващия четвъртък заради обиколката за представянето на новата книга.
В един часа имаше среща с капитан Ший в XIX полицейско управление, за да разговарят за Джъстин Уелс.
По обед той се почувства уморен, седна да хапне набързо и включи телевизора, за да хване местните новини. Водещото събитие беше убийството на младата сервитьорка от Йонкърс и на екрана вървеше репортаж от мястото на престъплението.
— Това е паркингът на италианския ресторант в Йонкърс, където двайсет и пет годишната Тифани Смит намери смъртта си, намушкана с нож малко след полунощ — заяви водещият новините. — Шарки Дайън, освободен под гаранция убиец, помолен да напусне бара, след като явно е тормозел госпожица Смит по-рано същата вечер, е задържан и се очаква да бъде обвинен в убийство.
— Докторе, това не е ли жената, която се обади онзи ден, докато бяхте гост на предаването „Питайте доктор Сюзън“? — възкликна Рина, а в гласа й звучеше изненада, примесена с ужас.
— Да, тя е — отвърна Ричардс тихо. Погледна часовника си. По всяка вероятност Сюзън вече беше на път обратно към кабинета си. Тя сигурно бе чула за Тифани и без съмнение ще очаква той да й се обади.
„Ще й звънна, когато се върна от полицейското управление“ — реши той, избутвайки стола си назад, докато ставаше.