„Време е да изгоря това писмо“ — реши тя.
Осъзна, че до голяма степен се чувства като воайор, ровейки в личните документи на жена, която изобщо не познава. „Каролин Уелс е сантиментална по природа“ — реши тя. В най-долното чекмедже на бюрото намери папки с написани отгоре имена: „мама“, „Джъстин“, „Пам“.
Сюзън ги погледна, колкото да разбере, че съхраняваха честитки за рождени дни, бележки и снимки. В папката, озаглавена „мама“, тя видя скръбна вест отпреди три години. Прехвърляйки бързо съдържанието, разбра, че Каролин е единствено дете и че баща й е починал десет години преди майка й.
„Било е година след смъртта на майка й, когато Каролин се е разделила със съпруга си и е потеглила на онова пътешествие — помисли си Сюзън. — По всяка вероятност е била твърде крехка емоционално и безкрайно уязвима за един привидно загрижен човек.“
Сюзън се опита да си спомни какво точно беше казала собствената й майка по повод срещата си с Реджайна Клозън на заседание на акционери преди време. Беше нещо относно това колко възторжена била Реджайна във връзка с предстоящото й пътуване и как баща й починал, когато още нямал и петдесет години, а преди това говорел за ваканциите, които така и не използвал.
„Две уязвими жени — помисли си Сюзън, докато затваряше последната папка. — Това е ясно. Но няма нищо, което би могло да се окаже от полза.“ Тя вдигна поглед и видя, че Памела Хейстингс почти приключваше с огледа на трите чекмеджета.
— Как върви?
Памела сви рамене:
— Никак. По това, което виждам, Каролин е съхранявала тук кратък архив на последните си работи — лични бележки от клиенти, снимки на завършени стаи, такива неща.
После направи пауза.
— Чакайте малко — добави тя. — Може да е това.
Държеше папка, надписана „Морска нимфа“.
— Това е туристическият кораб, на който беше Каролин.
Отнесе папката на бюрото и дръпна един стол.
— Дано — промълви Сюзън, когато двете започнаха да я преглеждат.
Но папката изглеждаше безинтересна. Съдържаше само документи и брошури, които хората съхраняват като спомен от едно пътуване — маршрута, корабните бюлетини, изброяващи дейностите за съответния ден, информация за приближаващи пристанища.
— Мумбай е възстановено име на Бомбай — каза Памела. — Каролин се качи на кораба оттам. Оман, Хайфа, Александрия, Атина, Танжер, Лисабон… Това бяха пристанищата, през които трябваше да минат.
— Каролин за малко да тръгне да разглежда забележителности с тайнствения мъж в Алжир — каза Сюзън. — Вижте датата. Корабът по разписание е трябвало да спре в Танжер на 15 октомври. Следващата седмица стават точно две години.
— Тя си пристигна на 20 — отбеляза Памела. — Помня, защото съпругът ми имаше рожден ден.
Сюзън прегледа бюлетините. Последният описваше възможни екскурзии от кораба. Заглавието беше „Виж тържището на стария Алжир“.
Това е стих от песента „Ти ми принадлежиш“, помисли си тя. После забеляза, че на последната страница има нещо, написано съвсем леко с молив. Наведе се, за да го огледа внимателно. Краткият текст гласеше: „Уин, хотел «Палас» 555-0634“.
Тя го показа на Памела.
— Вече няма никакво съмнение, че Уин е мъжът, с когото се е запознала — каза тя тихо.
— Боже мили, какво според вас означава това, че тя го вика сега? — попита Памела.
— Не зная. Ако снимката, която ми обеща, беше все още тук… — каза Сюзън. — Обзалагам се на каквото и да е, че я е държала в тази папка.
Очите й пробягаха по бюрото, сякаш очакваше снимката да се материализира. После забеляза тънка изрезка яркосин картон до чифт ножички.
— Каролин има ли икономка?
— Да, идва в понеделник и петък сутринта от осем до единайсет. Защо?
— Защото Каролин ми се обади малко преди дванайсет. Дано да… — Сюзън не беше свършила изречението, когато се пресегна под бюрото за кошчето с хартиени отпадъци. Издърпа го и изсипа съдържанието му на килима. Отвътре изпаднаха късчета от син картон и една снимка с неравен ръб.
Сюзън я вдигна и я разгледа.
— Това е Каролин с капитана на кораба, нали?
— Да — отвърна Памела, — но защо й е било да я реже по този начин?
— Предполагам, че е искала да изпрати само онази част от снимката, изобразяваща мъжа, който й е подарил тюркоазния пръстен. Не е искала да се замесва или да удостоверява самоличността си.
— А сега я няма.
— Може би — каза Сюзън, докато съединяваше парченцата картон, — но погледнете това. Името на фирмата в Лондон, която прави тези снимки, е изписана на папката, а има и инструкции за поръчване на допълнителни копия.
Тя бутна назад стола си и стана.