— Ще се обадя на фирмата и ако все още пазят негатива на тази снимка, ще го взема. Памела — каза тя, а гласът й се повиши от вълнение, — осъзнавате ли, че ако това се окаже възможно, ние сме на път да научим името на един сериен убиец?
71
Нат Смол беше изненадан колко много му липсва неговият приятел Абдул Парки. Само преди три дена, в понеделник сутринта, когато видя Парки отвън да мете тротоара пред своя магазин, той му викна и на шега му предложи да си донесе метлата, за да премете тротоара и пред „Тъмни наслади“. Парки се беше усмихнал със своята тиха, срамежлива усмивка и му беше извикал в отговор:
— Нат, нали знаеш, че с радост ще направя за теб каквото мога, но ми се струва, че колкото и да се стараем аз и моята метла, далеч няма да стигнем да изчистим твоя терен.
Тогава и двамата се бяха смели много на този отговор. После във вторник отново мерна Парки пред магазина му, този път да мете, след като някакво дете бе разпиляло наоколо пуканки. И край — повече не го видя. Нат беше разстроен, че полицията и медиите обърнаха толкова малко внимание на смъртта на Парки. Естествено, убийството беше споменато в новините по местната телевизия, бяха включени и кадри на магазина, но същия ден арестуваха някакъв бос от мафията и всичко се въртеше около него. Не, те не се притесняваха особено за Парки. Бяха го класифицирали като „престъпление, по всяка вероятност свързано с наркотици“ и изглежда бяха доволни от това заключение.
През двата дни след смъртта на Парки магазинчето за сувенири беше придобило запуснат вид. „Човек би си помислил, че е затворен от години“ — каза си Нат. На вратата дори имаше табелка „дава се под наем“. „Само да не ми дойде конкуренция — помисли си той. — И без друго е достатъчно тежко.“
В четвъртък вечерта Нат затвори магазинчето си в девет часа. Преди да си тръгне той направи няколко промени във витрината. Когато погледна през прозореца към улицата, това му припомни как във вторник, около един часа онзи човек с изискан вид разглеждаше същата тази витрина, а после пресече улицата и отиде в магазинчето на Парки. „Може би все пак трябваше да го спомена на ченгетата“ — помисли си Нат. После незабавно промени решението си.
„Само пилеене на време“ — заключи той. Мъжът просто беше влязъл и излязъл от магазинчето на Парки като глупак. Такива като него по-скоро ще се загледат по стоките, изложени в „Тъмни наслади“, отколкото да купят нещо от магазинчето за сувенири. Стоката на Парки беше само за туристи, а мъжът, когото видя Нат, изобщо не приличаше на турист.
Нат се усмихна широко, когато се сети за глуповатия на вид подарък, който Парки му беше направил миналата година — дебело човече с глава на слон, седнало на трон.
„Ти си добър приятел, Нат — бе казал Парки със своя напевен акцент. — Направих го за теб. Това е Ганеш, богът със слонска глава. Когато бил петгодишен, без да иска, Шива, неговият баща, отсякъл главата му и когато майка му настояла баща му да я сложи обратно, Шива сбъркал и сложил на детето слонска глава. Майката възнегодувала, че синът й е толкова грозен, че всички ще го избягват и тогава бащата казал: «Ще го направя бог на мъдростта, благоденствието и щастието. Ще видиш, че тогава ще се радва на всеобща любов».“
Нат знаеше, че Парки е вложил много труд, за да направи малката фигурка. И като повечето предмети, които Парки изработваше ръчно, тя беше облицована с тюркоаз.
Нат Смол рядко се поддаваше на сантиментални пориви, но в чест на своя убит приятел отиде до склада в дъното, извади бога със слонска глава и го сложи на прозореца така, че хоботът на фигурката да сочи към магазинчето на Парки. „Ще го оставя така, докато някой наеме мястото“ — реши той. Това щеше да бъде нещо като възпоменание за един малък добър човек.
Чувствайки се тъжен и в същото време някак добродетелен, Нат Смол заключи и си отиде у дома, разведрен от мисълта, че може би на мястото на Парки щеше да се появи магазинче за сандвичи. Така хем щеше да му е под ръка, хем щеше да е добре за бизнеса.
72
Доналд Ричардс беше казал на своята икономка Рина, че има планове за вечерта, а после телефонира на Марк Грийнбърг, добър приятел и колега психиатър, при когото беше ходил на сеанси известно време след смъртта на съпругата си. Грийнбърг се оказа свободен.
— Бетси отива с майка си на опера — каза той. — А аз отказах поканата. С удоволствие ще изпия едно заедно с теб на спокойствие.
Двамата се срещнаха в „Кенеди“ на Западна петдесет и седма улица. Грийнбърг, с вид на учен, към петдесетте, изчака, докато питиетата им пристигнат и после каза: