— Точно така.
— Бихме искали, естествено, да ни се плати предварително.
„Татко би могъл да ми изпрати телеграфически тези пари от офиса си — помисли си Сюзън. — Аз ще му ги върна по-късно.“
— Снимката ми трябва колкото се може по-бързо. Ако парите бъдат преведени днес, можете ли да изпратите снимките по куриер до довечера?
— Със сигурност не по-рано от утре. Давате си сметка, надявам се, че вероятно става въпрос за близо четиристотин бройки.
— Да, така е.
— Убеден съм, че с удоволствие ще ви предложим намаление. За съжаление трябва да обсъдите този въпрос с господин Мейхю, а той ще се появи чак в късния следобед.
Сюзън прекъсна чиновника.
— Не мога да се притеснявам за това точно сега. Дайте ми нужната информация за банката, в която трябва да бъдат преведени парите. Ще ги получите до три часа ваше време, не по-късно.
— О, в такъв случай много се опасявам, че едва ли ще успеем да приключим до утре. При всички случаи ще имате снимките в понеделник.
Сюзън беше принудена да се примири.
След телефонния разговор все пак успя да заспи, но не за дълго. В осем часа вече беше облечена и готова да тръгне за работа. За момент се поколебала дали да не изчака до девет и да се опита да се свърже с баща си в офиса му, но се опасяваше, че тази сутрин можеше и да се отбие някъде преди това. Като стискаше палци да попадне на него, а не на Бинки, Сюзън позвъни в дома им в Бедфорд Хилс.
Телефонът вдигна новата икономка. Господин и госпожа Чандлър карали уикенда си в нюйоркския апартамент, каза тя на Сюзън.
— Заминаха снощи.
„За твоя радост, предполагам“ — помисли си Сюзън. Бинки беше известна с това, че не можеше да задържи персонал за поддържане на домакинството.
Обади се в апартамента и изстена вътрешно, когато чу гласа на мащехата си. Тази сутрин гласът й изобщо не звънтеше възторжено.
— За бога, Сюзън, толкова ли е спешно? — попита тя недоволно. — Баща ти е под душа. Ще му кажа да те потърси, щом излезе от банята.
— Моля те, направи го — каза Сюзън лаконично.
След петнайсет минути баща й се обади.
— Сюзън, Бинки много съжалява. Била е толкова сънена, когато е вдигнала телефона, че даже не се е сетила да те попита как си.
„О, моля те — каза си Сюзън. — Татко, толкова ли си глупав, че не разбираш — държала е да ми покаже, че съм я събудила, ако случайно не съм го разбрала.“
— Кажи й, че съм по-добре от всякога. Татко… искам да кажа, Чарлс, имам нужда от една услуга.
— За моето момиче винаги.
— Чудесно. Необходимо ми е да изпратиш незабавно 5300 долара в Лондон. Мога да се обадя в офиса ти и да дам точните координати на секретарката ти, ако предпочиташ, но трябва да стане колкото се може по-бързо. Естествено, аз ще ти върна тези пари. Трябва да прехвърля някои суми от моята инвестиционна сметка, а това ще отнеме няколко дни.
— Не се тревожи. Ще го направя с удоволствие, скъпа. Само че има ли нещо тревожно? Доколкото разбирам, е спешно. Надявам се, че не си болна, нито пък имаш неприятности, нали?
„Много мило — каза си Сюзън. — Звучиш почти като баща.“
— Не, няма такова нещо. Извършвам малко разследване за един мой приятел. Трябва да определим самоличността на един човек от снимки на туристически воаяжи.
— Това ме успокоява. Дай ми данните, лично ще се погрижа. Знаеш ли, Сюзън, ще ми се по-често да търсиш помощта ми. Доставя ми страхотно удоволствие. Не те виждам достатъчно и ми липсваш.
За момент Сюзън усети как я залива вълна от носталгия, но после бързо се съвзе, щом дочу гласа на Бинки. Баща й се засмя доволно.
— По-добре вече да свършваме, скъпа. Бинки иска всичките й прелести да си починат, ще трябва да я оставя да заспи отново.
74
В петък сутринта Крис Райън се настани в своя древен въртящ се стол и започна да проучва предварителните данни за Дъглас Лейтън, които беше получил от източниците си.
Първата информация съвпадаше — образованието на Лейтън беше точно такова, каквото го описваше самият той. Очевидно не беше от онези, които твърдяха, че са завършили колеж, който са виждали само на картинка. Следващата подробност обаче, подсказваше недвусмислено на Крис, че около Лейтън има нещо неясно — след завършване на правния колеж Лейтън беше заемал четири различни поста и макар че имаше всички качества, които гарантираха, че от него ще излезе добър съдружник, това не беше станало.
Крис повдигна вежди, когато прочете описанието на заеманите от Лейтън длъжности в момента. Лейтън определено се намираше на ключови позиции. Попечителството в Благотворителна фондация „Клозън“ предлагаше големи възможности и перспективи и беше твърде привлекателен пост, особено когато Хюбърт Марч, който явно се държеше с Лейтън като със сигурен наследник, се оттеглеше в пенсия.