— „Т“-то и „и“-то изглеждат точно така, само че „л“-то си е нормално. Сюзън, за какво е цялата тази история?
— Пийт, нека направим така — изрече умолително Сюзън. — Моля те, приеми пръстена като веществено доказателство, дай го в лабораторията да му направят увеличени снимки от всички ъгли и ми ги изпрати по факса. И още нещо… искам лично да разговарям с Мат Бауър. Би ли ми дал телефонния му номер?
— Сюзън, момчето е чисто. — Тонът на Пийт беше снизходителен.
— Не се съмнявам. Хайде, Пийт. Аз съм ти правила услуги, когато бях в окръжна прокуратура.
Последва миг мълчание, после Санчес каза:
— Записваш ли? Ето ти номера.
След като Сюзън го прочете още веднъж за проверка, той каза с тон, който прозвуча съвсем служебно:
— Сюзън, сигурен съм, че сме хванали убиеца на Тифани Смит, но ако попаднеш на нещо друго, искам да го знам.
— Дадено — обеща Сюзън.
Току-що беше затворила, когато Джанет й съобщи, че на телефона е Крис Райън. Той я уведоми за онова, което беше научил за Дъглас Лейтън и приключи информацията си с думите:
— Сузи, попаднахме на следа.
„Да — помисли си Сюзън, — и дори не можеш да си представиш каква.“ Помоли Крис да я държи в течение и после предупреди Джанет да внимава за факс от Йонкърс.
76
В петък сутринта изглеждаше, че Каролин Уелс всеки миг може да излезе от кома. Съзнанието й не се беше прояснило съвсем, но мисълта й се беше съсредоточила в конкретните изживявания. Каролин имаше чувството, че плува в тъмно и мътно море. Всичко тънеше в мъгла. Дори болката, а тя беше мъчителна, не беше конкретна, а просто беше там и пронизваше цялото й тяло.
„Къде е Джъстин?“ — питаше се тя. Имаше нужда от него. Какво се беше случило? Защо чувстваше тази ужасна болка? Толкова й беше трудно да си спомни. Той й се беше обадил… Беше ядосан… Тя беше говорила за мъжа, когото срещна на кораба… Джъстин затова й позвъни… „Джъстин, не се ядосвай… Аз те обичам… Никога не е имало някой друг“ — извика тя, но разбира се никой не я чу. Продължаваше да бъде под вода.
Защо й беше толкова зле? Каролин усети как се издига към повърхността.
— Джъстин — прошепна едва чуто.
Каролин не усещаше, че една сестра се беше навела над леглото й. Само искаше да каже на Джъстин да не се чувства засегнат, да не й се ядосва.
— Джъстин, моля те… недей! — изрече умолително тя, после отново потъна далеч от болката в ласкавите вълни на мрака.
Инструктирана да докладва за всичко, което би могла да изрече Каролин Уелс, дежурната сестра се обади на капитан Том Ший в XIX полицейско управление. Свързаха я със стаята, в която капитанът за пореден път изслушваше показанията на Джъстин Уелс за това какво е правил в понеделник следобед — как се обадил на съпругата си ядосан, че е позвънила в радиопредаването, как после се върнал вкъщи да разговаря с нея лично и като не я намерил, сменил връхната си дреха и се върнал в офиса. И как през цялото това време не я видял нито веднъж.
Ший изслуша доклада на дежурната сестра и после каза:
— Господин Уелс, защо не чуете това лично?
Джъстин Уелс стисна устни и лицето му пламна, когато сестрата колебливо повтори думите на Каролин.
— Благодаря ви — каза той тихо, затвори телефона и стана. — Задържате ли ме?
— Още не.
— Е, ще ме намерите в болницата. Когато съпругата ми дойде в съзнание, ще има нужда от мен там. Независимо от това дали си спомня какво се е случило с нея, мога да ви обещая едно — колкото и настоятелно да се опитвате да изградите обвинение срещу мен, Каролин знае, че аз по-скоро бих посегнал на себе си, отколкото да я нараня по какъвто и да било начин.
Ший изчака, докато Уелс си тръгне и се обади на сержанта на пропуска.
— Изпратете жена полицай в болницата „Ленъкс Хил“ — нареди той. — Кажете й да внимава с Джъстин Уелс. Нито миг да не остава сам със съпругата си в болничната стая.
Дълго след това той седя и размишлява над случая, анализирайки с неохота перспективата за следващ разговор с Оливър Бейкър, който се беше обадил по телефона с молба за среща. Но Бейкър се превръщаше в основен свидетел.
Може би Бейкър се е сетил още нещо, след като моли за нова среща. Като един от малкото опечалени на погребението на Хилда Джонсън няколко часа по-рано, капитан Ший копнееше да види Джъстин Уелс на подсъдимата скамейка.
„Кой непознат — разсъждаваше той, — би пуснала Хилда Джонсън в апартамента си през нощта, ако не е някой, който се е представил за съпруг на жената, блъсната под колелата на камиона?“
Уелс беше виновен — Ший изобщо не се съмняваше в това. И се вбесяваше при мисълта, че убиецът на Хилда току-що бе излязъл от тази стая и продължаваше да бъде на свобода.