— И тогава влязохте в онова магазинче за сувенири? — попита Сюзън.
„Дано си спомни къде се намира“ — помоли се мислено тя.
— Да. Всъщност Тифани се спря, защото нещо на витрината привлече погледа й. Каза, че й било много приятно да сме заедно и че искала спомен от тази наша среща, затова влязохме.
— А това отговаряше ли на вашето желание?
Той сви рамене.
— Не особено.
— Какво си спомняте за магазинчето, Мат? — Сюзън направи пауза. — Или предпочитате Матю?
Той се усмихна.
— Матю е само за майка ми. За останалата част от света съм просто Мат.
— Е, добре, Мат, какво си спомняте за магазинчето?
Той се замисли за момент.
— Беше натъпкано с евтини сувенири, но иначе беше чисто и спретнато, ако разбирате какво имам предвид. Собственикът… или продавачът, не знам точно кой — бил от Индия и забавното беше, че освен обичайните статуетки на свободата, тениски и копчета с „Аз обичам Ню Йорк“, имаше куп месингови маймунки и слончета, статуетки на Тадж Махал и индуски богове — ей такива неща.
Сюзън отвори портмонето си и извади тюркоазния пръстен, който й беше дала майката на Реджайна Клозън. Сложи го на дланта си и го показа на Мат Бауър.
— Познат ли ви е?
Той разгледа внимателно пръстена, но не посегна да го вземе.
— Пише ли от вътрешната страна „Ти ми принадлежиш“?
— Да.
— Тогава бих казал, че това е пръстенът, който подарих на Тифани или поне изглежда също като него.
„И като този на Каролин, обзалагам се“ — помисли си Сюзън.
— Както разбрах от разказа на Тифани — продължи Сюзън, — причината да се спрете на този пръстен била, че по същото време в магазинчето влязъл някакъв мъж и взел един, а после собственикът ви обяснил, че той вече бил купил няколко. Помните ли?
— Да, но аз изобщо не видях този мъж — отвърна Мат. — Магазинчето беше малко, а освен това пред мен имаше изрисувана дървена преграда, която закриваше щанда от погледа ми. Пък и точно в този момент четях за една от фигурките. Беше с глава на слон и тяло на човек и май че според легендата представляваше бог на мъдростта, благоденствието и щастието. Мислех, че е хубав сувенир, но когато се обърнах да я посоча на Тифани, тя разговаряше с човека на щанда. Държеше тюркоазния пръстен, а продавачът й разправяше как клиентът, който току-що беше излязъл от магазинчето, вече купил няколко от тях.
Показах й слона бог, но Тифани не прояви интерес. Сувенирът, който искаше да получи, беше този тюркоазен пръстен.
Бауър се усмихна.
— Тифани беше забавна. Когато й показах слончето и й прочетох легендата, тя каза, че й приличало твърде много на клиентите от „Пещерата“, затова го върнах и й купих пръстена.
Усмивката на Мат изчезна и той поклати глава.
— Беше само десет долара, но човек би си помислил, че съм й купил годежен пръстен. После, през целия път до метрото, ми държеше ръката и си пееше: „Ти ми принадлежиш“.
— Колко пъти се видяхте след това?
— Само веднъж. Тя непрекъснато се обаждаше у дома и ако попаднеше на телефонния секретар, изпяваше няколко такта от песента. Накрая я изведох да пийнем по едно питие и й обясних, че отдава твърде голямо значение на този пръстен, а независимо от това, че няколкото ни срещи са били приятни, според мен трябва да спрем дотук.
Той си допи кафето и си погледна часовника.
— Доктор Чандлър, много съжалявам, но трябва да тръгна след няколко минути. В шест и половина имам среща с годеницата си Деби.
Той направи знак за сметката.
— Аз плащам — каза Сюзън.
Съвсем съзнателно не попита за местоположението на магазинчето. Продължаваше да храни бледа надежда, че Мат може да е зърнал клиента, купил пръстена и че докато разказва какво се е случило вътре, нещо може да изскочи от подсъзнанието му.
Когато накрая все пак зададе въпроса, Мат можа да й каже само, че са гледали филма в някакъв киносалон недалеч от площад „Вашингтон“, че ресторантът, където са яли суши, бил на около четири пресечки от киното, и че когато видели магазинчето за сувенири, се намирали близо до спирката на метрото при Западна четвърта и Шесто Авеню.
Сюзън имаше един последен въпрос, който, надяваше се тя, можеше да се окаже от значение.
— Мат, Тифани спомена нещо за порно магазин от другата страна на улицата. Нещо да си спомняте?
Вече станал да си тръгва, той поклати глава:
— Не, не си спомням. Ще ми се да можех да ви помогна повече. — Той замълча за момент. — Знаете ли, под тази груба външност Тифани беше мило момиче. Зная, че всеки път, когато се сетя за репликата й как почти всички клиенти в „Пещерата“ приличали на слона бог, ми се иска да се засмея. Много се надявам, че ще открият кой й е причинил това. Довиждане.
Сюзън плати, взе си чантата и хвана такси към Западна четвърта улица и Шесто Авеню. По пътя погледна картата на Гринич Вилидж. Макар да беше живяла там няколко години, районът все още не й беше достатъчно познат. Възнамеряваше да тръгне от спирката на метрото по околните улички на Вилидж, докато намери магазинче за сувенири, което излага индийски стоки, а срещу него, от другата страна на улицата, се намира порно магазин. Звучеше съвсем просто — колко такива би могло да има?
„Не е проблем да помоля Крис Райън да ми помогне — помисли си тя, — но Вилидж не е чак толкова голям и предпочитам да се оправя сама.“
Беше решила, че ако намери магазинчето, ще влезе вътре и ще се опита да си поговори приятелски с продавача индиец. После, щом получеше снимката на Каролин Уелс от пътешествието й по море, на която се виждаше мъжът, подарил й тюркоазния пръстен, тя щеше да попита продавача индиец дали може да го разпознае.
Още не беше стигнала до целта, но вече стесняваше обръча около убиеца. Чувстваше, че е на прав път.