— Не, не си спомням. Ще ми се да можех да ви помогна повече. — Той замълча за момент. — Знаете ли, под тази груба външност Тифани беше мило момиче. Зная, че всеки път, когато се сетя за репликата й как почти всички клиенти в „Пещерата“ приличали на слона бог, ми се иска да се засмея. Много се надявам, че ще открият кой й е причинил това. Довиждане.
Сюзън плати, взе си чантата и хвана такси към Западна четвърта улица и Шесто Авеню. По пътя погледна картата на Гринич Вилидж. Макар да беше живяла там няколко години, районът все още не й беше достатъчно познат. Възнамеряваше да тръгне от спирката на метрото по околните улички на Вилидж, докато намери магазинче за сувенири, което излага индийски стоки, а срещу него, от другата страна на улицата, се намира порно магазин. Звучеше съвсем просто — колко такива би могло да има?
„Не е проблем да помоля Крис Райън да ми помогне — помисли си тя, — но Вилидж не е чак толкова голям и предпочитам да се оправя сама.“
Беше решила, че ако намери магазинчето, ще влезе вътре и ще се опита да си поговори приятелски с продавача индиец. После, щом получеше снимката на Каролин Уелс от пътешествието й по море, на която се виждаше мъжът, подарил й тюркоазния пръстен, тя щеше да попита продавача индиец дали може да го разпознае.
Още не беше стигнала до целта, но вече стесняваше обръча около убиеца. Чувстваше, че е на прав път.
82
Каролин отново почувства болката. Страхуваше се. Не знаеше къде се намира и когато се опита да каже нещо, устните й отказаха да се раздвижат. Помъчи се да вдигне ръка, но нещо я притискаше надолу. Искаше да каже на Джъстин колко съжалява. Но къде беше той? Защо не идваше при нея?
Усети нещо, което се устремяваше към нея в мрака. Щеше да я нарани! Къде беше Джъстин? Той щеше да й помогне. Най-накрая вече можеше да движи устни, да чува думите, които се надигаха от гърлото й: „Не… моля… не! Джъс-тин!“. После нещото се стовари отгоре й, притисна я и тя усети как отново потъва, а болката беше толкова ужасна, че съзнанието й просто изключи.
Ако беше останала в реалността още миг, щеше да чуе изтерзания вик на Джъстин, когато мониторите запищяха предупредително, но тя се беше пренесла в отвъдното.
Затова не видя присъдата, изписана на лицето на полицая, който хвърли пълен с обвинение поглед към Джъстин.
83
В петък вечерта Алекс Райт се прибра вкъщи към седем часа. За да уточни графика на пътуването си през следващата седмица, прекара почти целия ден в офиса си. Дори беше обядвал на бюрото си — нещо, което ненавиждаше.
След такъв натоварен ден си мечтаеше за спокойна вечер, затова отиде направо в тоалетната стая и се преоблече в памучни панталони и пуловер. И за пореден път мислено се поздрави, че най-накрая е разрешил проблема с недостатъчното пространство.
Преди няколко години тоалетната му стая беше отделена от една съседна спалня и беше достатъчно просторна да побере внушителния му гардероб. Особено му допадаше това, че на рафта винаги имаше отворен куфар, готов да прибере багажа, необходим за предстоящо пътуване. На стената над него, поставен в рамка, висеше списък с необходимите вещи.
Куфарът вече беше почти пълен с дрехи, които бяха изпрани или дадени на химическо чистене и незабавно подменени след поредното пътуване: бельо, чорапи, носни кърпи, пижама, халат, ризи с колосани яки.
За по-дълги пътувания, като това, което щеше да предприеме до Русия, Алекс предпочиташе да си приготви багажа собственоръчно. Ако по някакви причини бе прекалено зает, тогава за него щеше да се погрижи Джим Кърли. Отдавнашна шега между тях беше, че в единствения случай, когато Алекс бе поверил подготовката на багажа си на своята икономка Маргарет, тя беше забравила да му сложи официална риза — факт, който Алекс бе установил, едва когато вече се обличаше за официален прием в Лондон.
Докато нахлузваше на бос крак чифт стари удобни мокасини, той се усмихна, спомняйки си какво бе казал Джим по този случай: „Вашият баща, лека му пръст, щеше да ги изхвърли на мига“.
Преди да излезе от стаята Алекс погледна списъка и си напомни, че през октомври в Русия е много студено и че може би ще бъде разумно да си вземе дебелото палто.
Слезе долу, наля си уиски с лед и докато разклащаше ледените кубчета, преди да отпие, си даде сметка, че е потиснат. Терзаеше се, че Сюзън се държа хладно с него предишния ден, когато отказа да се присъедини към тях двамата с Дий за по едно питие.
Как ли щеше да се чувства утре вечер на приема в библиотеката, от едната страна с Дий, а от другата — със Сюзън? Едва ли щеше да му бъде особено комфортно.
После се усмихна.