Дженифър Блейк
Нежният измамник
1
Момичето, което отговаряше за единичните дамски кабини на „Кралица Катлийн“, парахода от Начез за Ню Орлиънс, изглеждаше много прилично с чистата си престилка и пригладената под бонето коса. В същото време от устата му лъхаше доста силно на уиски, дъх, твърде добре познат на Анжелика Крю, защото като повечето мъже в Начез и годеникът й обичаше да си попийва. Тя мразеше този дъх и сега престана да диша, докато момичето усърдно закопчаваше редицата мънички копчета на гърба на вечерната й рокля.
Очевидно алкохолът беше развързал езика на младата жена, защото тя избухна в цял поток комплименти за мекотата и нежния прасковен цвят на копринената рокля, която закопчаваше. Освен това зададе безброй въпроси накъде пътува госпожицата и какво възнамерява да предприеме в Ню Орлиънс. Отговорите на Анжелика не бяха многословни. В този момент предпочиташе да не мисли за пътуването си, за целта му и за онова, което й предстоеше.
— Ще дойдете ли и довечера, за да ми помогнете да се съблека? — попита нервно тя, когато момичето разпростря широката пола на роклята върху колосаните фусти.
— О, разбира се. Трябва само да позвъните. Непременно ще дойда.
— Мисля, че няма да се забавя много. Сигурна съм, че баща ми ще пожелае да си легне рано, а аз нямам причини да остана по-дълго.
— Не ви ли се иска да се поразходите по палубата с вашия млад кавалер? Днес имаме пълнолуние. — Гласът на прислужницата преливаше от дяволитост.
— Сигурна съм, че той има предвид други забавления.
— Така ли? Щом не разбира какво пропуска, значи е достоен за съжаление. — Момичето избухна в смях и дъхът на алкохол от устата му беше толкова силен, че би съборил по гръб дори някой закоравял моряк.
Анжелика изобрази на лицето си учтива усмивка и бързо се обърна към огледалото, поставено върху тоалетната масичка. Светлината на лампата позлатяваше високо вдигнатите й коси. Тя се завъртя бавно, за да провери дали роклята е равна от всички страни. Накрая се обърна отново към момичето и попита:
— Вие сте единствената камериерка на борда, така ли?
— За съжаление. Има и един камериер за господата.
— Това сигурно означава, че имате много работа?
— Понякога да, понякога не. Повечето дами водят със себе си собствените си камериерки, а някои предпочитат да се обличат сами. Мога ли да направя още нещо за вас?
— Не, благодаря. — Анжелика хвърли кратък поглед към зачервеното лице на момичето. — Искам само да ви кажа… Разбирате ли, някои жени се страхуват от паяци, мишки или змии, аз обаче изпадам в паника при мисълта, че няма кой да свали корсета ми. Като дете често ме наказваха да спя в корсет с обръчи от ябълково дърво и… сещам се за него винаги, когато си лягам.
— Майчице! Кой е посмял да се отнася така с едно толкова сладко момиченце? Сигурна съм, че като малка сте била същински ангел!
Тъмносините очи на Анжелика блеснаха с копнеж, на лицето й заигра усмивка.
— Боя се, че бях същинско диваче. Израснах при неомъжената си леля, която смяташе, че е по-добре да ме накаже с корсета, отколкото да ме напляска. Макар че бих предпочела да ме натупа, това поне не оставя следи.
— Да, да, не се страхувайте, скъпа — проговори съчувствено момичето. — Трябва само да позвъните и аз ще съм при вас още преди да сте извадили фуркетите от косата си.
Анжелика й благодари сърдечно, момичето се поклони и със замах отвори тясната врата на кабината. Анжелика едва се провря през нея с широките си поли. Тя прекоси тесния салон, наречен дамска кабина, и се запъти към голямата зала.
Просторното помещение, което се използваше за трапезария и място за срещи, беше дълго колкото половин кораб и приличаше на пещера. Поставените на равни разстояния месингови и стъклени свещници разпръскваха мека светлина и потапяха дървената ламперия на стените, пъстрите стъкла на високия купол и миниатюрите над вратите в топъл уют. Махагоновите маси в средата на салона бяха наредени за вечеря с бели ленени покривки, тежко сребро и фин порцелан.
Може би трябваше да остана в кабината си, докато татко или Лорънс дойдат да ме вземат, каза си Анжелика и спря нерешително под свода на вратата. Малкото дами, които се намираха в салона, бяха с придружители, няколко мъже разговаряха в един ъгъл.
Младото момиче се изчерви и се опита да разсъди дали е по-добре да влезе в салона или да се върне в кабината си. Още докато се колебаеше, един от събраните около капитана мъже втренчи пронизващ поглед в лицето й.
Едър и широкоплещест, той привличаше всички погледи върху себе си още със самото си присъствие. Беше гладко избръснат и лицето му се отличаваше с класическа красота. Чертите му сякаш бяха изсечени от камък. Гъстата черна коса падаше на добре подредени къдрици по снежнобялата яка. Жакетът му беше отлично ушит, а реверите от тъмносива коприна му придаваха изискан вид. Сивият панталон беше без нито една гънка и сякаш се сливаше с мускулестите бедра. Ботушите бяха излъскани до блясък. Жилетката беше на дискретни сиви райета, а на черната верижка, подчертаваща опънатия корем, висеше скромен златен часовник.