— Александър?
Но когато го погледнах от близо, забелязах че е някакъв си двадесет годишен, носещ тениска с надпис УХАПИ МЕ, вонящ на алкохол.
Ядосана, се запътих отново към бара.
— Това не беше той — казах на Ромео. — Мъжът, за когото ти говоря се обади от Клуб Ковчег.
Ромео се обърна към приятелката си, приличаща на Елвира, която поставяше бакшиш в сутиена си.
— Ей, това момиче търси плешив мъж, който бил в клуба онази вечер — каза й Ромео. — Обадил се е от тук.
— А, да, това ми звучи познато — отвърна тя.
— Наистина ли? — намесих се.
— Спомням си, понеже той попита дали може да ползва телефона. Никой не пита вече. Всеки си има мобилен.
— Каза ли ти къде е отседнал?
— Не. Просто ми даде двайсетачка, задето му показах телефона.
— Имаше ли някой с него? — попитах, нетърпелива да получа новини за Александър.
— Мисля, че го видях с някакъв тип в наметало на Дракула.
— Александър? — попитах въодушевено. — Името му Александър Стърлинг ли беше?
Ромео ме погледна сякаш познаваше името, но после се извърна да избърше бара.
— Нямах време за запознанства — каза Елвира. Обърна се с гръб към мен и изчака мъж, облечен в кожа, размахвайки двайсетачка.
Джеймсън в бил тук! И вероятно и Александър, с наметалото, което носеше последната нощ, в която го видях.
Огледах се наоколо из клуба, търсейки знаци, които ще ми помогнат да ги открия. Може би Александър намираше това място неприемливо. Беше ли този клуб пълен с отлъчени готици, или бяха истински вампири? Тогава си спомних, че единствения начин да забележиш вампир, е да не го виждаш.
Посегнах към компактното огледалце на Руби. Всеки посетител на клуба се отрази. Трябваше да измисля друг план. Прибрах огледалцето и се насочих към вратата.
Изведнъж усетих студена ръка на рамото си.
Обърнах се.
— Мисля, че знам кой искаш да видиш — каза Ромео.
— Така ли?
— Последвай ме.
Следвах плътно готическия си спасител, наполовина развълнувана, наполовина уплашена.
Той ме поведе по спираловидното стълбище до балкона. Сянка стоеше на канапето във формата на ковчег, огромен бокал и свещ пред него върху кръгла маса за кафе.
Мистериозната фигура ме погледна. Усетих тръпки. Едва можех да прошепна.
— Александър…
Самотната сянка вдигна свещта, озарявайки лицето му.
Не беше Александър.
Вместо него, срещу мен седеше странен тийнейджър, изпитото му, но все пак привлекателно лице, скрито под дълга бяла коса с червени краища, сякаш бяха потопени в кръв. Три сребърни пръстена бяха пробили веждата му, а оловен скелет висеше от лявото му ухо. Съблазнителните му очи гледаха през мен, едното металически зелено, другото ледено синьо. Бялото на окото му бе пълно с паяжовидни венички, сякаш бе буден с дни. Кожата му имаше цвета на смъртта. Ноктите му бяха лакирани в черно, като моите, а на ръката му имаше татуировка, която гласеше ПРИТЕЖАНИЕ.
Отне цялата ми сила, нужна ми да се отлепя от опияняващия му поглед, сякаш се опитвах да разбия заклинание.
— Изглеждаш разочарована — каза със съблазнителен глас, карайки ме да го погледна отново. — Очакваше да срещнеш някой друг?
— Да. Искам да кажа… не.
— Надявайки се да е някой, с който да се обвържеш за цяла вечност? Някой, който няма да избяга от теб?
— Не се ли надяваме всички? — сопнах се.
— Е, може да съм точния човек.
— Мисля, че Ромео се е объркал — казах. — Търсех някой, който позвъня от тук. По-стар, плешивец.
— Наистина? Не изглежда като твой тип.
— Очевидно сгреших…
— Грешката на един е съдбата на друг. Аз съм Джагър — каза с пронизващ поглед, който накара кръвта ми да закипи. Стоеше и ми подаваше бледа ръка.
— Аз съм Рейвън, но…
— Търсиш някой, който може да ти помогне да изпълниш най-тъмните си желания.
— Не, търся… — започнах наивно.
— Да? — попита Джагър, с привлекателна усмивка.
Нещо не беше като хората. Ромео не му ли бе казал кого търся? Интуицията ми ме надви. Джагър изглеждаше прекалено нетърпелив да чуе кой търся.
— Наистина трябва да тръгвам — казах, придърпвайки чантата си близо, като щит.
— Моля, прави ми компания — хвана ръката ми и ме издърпа на канапето. — Мисля, че имаме много общи неща.
— Може би следващия път… наистина трябва да вървя…
— Ромео, донеси на дамата питие — нареди Джагър. — Какво ще кажеш за Смъртна Присъда? Специалитета на клуба е.
Джагър се приближи към мен и нежно отстрани косата от рамото ми.
— Толкова си красива — каза.
Отбягнах погледа му и прибрах чантата си в скута, докато той продължаваше да ме гледа. Усещах, че този привлекателен добре изглеждащ готик не ми бе по-голям приятел от Тревър.