Роджърс смяташе, че десетте години, прекарани в клетка, бяха повече от достатъчни.
Имаше само петдесет долара. Затова на следващата сутрин спря край някакъв строеж и предложи услугите си — сто долара срещу десет часа усилен труд.
Задачата му бе да пренася торби с цимент от камионите до товарния асансьор. Тази работа се вършеше от още трима мъже, всичките двайсетинагодишни. Роджърс пренесе повече двайсет и пет килограмови чували от тримата, взети заедно. Не пророни нито дума, не погледна нито веднъж към останалите. Просто вземаше чувалите от камиона, пренасяше ги до асансьора и се връщаше за още. Така изминаха десет часа с една-единствена двайсетминутна почивка за сандвич и чаша кафе.
— Благодарим ти, че ни направи на глупаци, дядка — подхвърли саркастично един от тях в края на работния ден.
Роджърс се обърна и го погледна. Впери поглед във врата му, точно на мястото, където югуларната вена пулсираше под кожните тлъстини. Роджърс можеше да я стисне с два пръста, да я разкъса и да наблюдава как кръвта на мъжа изтича за по-малко от минута. Но каква полза от това?
— За нищо — отвърна той.
Когато обаче младият мъж изсумтя подигравателно, Роджърс впери поглед в лицето му. Всъщност сякаш гледаше към място, което се намираше от другата страна на черепа му.
Хлапакът примигна и наглата му усмивка се стопи. Той кимна на приятелите си, тримата се обърнаха и си тръгнаха.
Тогава Роджърс направи нещо, което почти никога не правеше. Усмихна се. И не защото бе поставил нахакания хлапак на място. Бе поставял на място безброй мъже и нито веднъж не се бе усмихвал.
Роджърс се върна при колата, качи се, пъхна парите в джоба си и погледна картата, която бе купил. Оставаха му малко повече от триста километра до границата с Вирджиния. От там до целта му, която се намираше на територията на този щат, имаше около петстотин километра.
Би трябвало да се чувства изморен, изтощен дори, но всъщност бе в отлична форма. Запъти се към най-близката закусвалня, паркира до бордюра и влезе вътре. Поръча си вечеря, изпи едно кафе и две чаши вода и остави мислите си да се понесат към деня, в който бе започнало всичко.
Сви юмрук и го погледна. Кожата върху кокалчетата беше истинска, но не беше негова. Костите под нея бяха истински и бяха негови. Другите неща, екстрите, или добавките, както ги наричаше, не бяха истински и определено не бяха негови. Но не можеше да се отърве от тях. Затова Роджърс предполагаше, че може да ги приеме за истински и за свои.
Трябва да приема, че аз, Пол Роджърс, и онова нещо сме едно.
Белезите бяха избледнели с годините, особено онези, които покриваха пръстите му, но той винаги се отнасяше към тях така, сякаш ги бе получил току-що.
Проснат на онова легло, увит целият в окървавени бинтове, се почувствах… различен.
Старото му аз, истинското му аз, бе изчезнало завинаги.
Роджърс потри пръстена си. Беше платинен, подарък от човек, който някога бе играл много специална роля в живота му. От вътрешната страна на пръстена бе гравиран надпис. Роджърс не го погледна. Нямаше нужда. Думите се бяха запечатали дълбоко в съзнанието му.
За всеобщото благо.
Навремето бе вярвал в тези думи повече, отколкото на каквото и да било друго в живота си. Но не и сега.
Вечеря, навел лице над чинията. Беше гладен, но можеше да издържи без храна удивително дълго. Можеше да оцелее и без вода много време след като някой обикновен човек умреше от жажда. Същото се отнасяше и до съня. Ако човек не спеше две седмици, започваше да халюцинира и не след дълго умираше.
Ключът към издръжливостта бе психологически. Всичко зависеше от умението да се намали вътрешното горене. Както правеха животните, които изпадаха в зимен сън и жизнените им процеси се забавяха. Хората можеха да научат много от животните по въпросите за оцеляването, защото животните се справяха с тази задача далеч по-добре от хората.
Аз вече не съм човек. Аз съм проклето диво животно. Може би най-опасното от всички, защото имам човешки мозък.
Роджърс изяде вечерята си, облегна се назад и разтри онова място на главата си. Отпи глътка кафе и лицето му се разкриви в противна гримаса. Болката дойде и си отиде без предупреждение. Последва мъчителна въздишка. Това бе единствената болка, която не можеше да игнорира. Раната на ръката му изобщо не го притесняваше. Дори не бе почувствал как острието прониква в плътта му.