Въпреки това Джон Пулър-старши си оставаше легенда в армията. Навремето бе капитан на баскетболния отбор на „Уест Пойнт“ Така и не спечелиха шампионата в годините, когато той бе играл, но всеки отбор, срещу който се бяха изправяли, бе напускал терена с усещането, че е загубил битката. Защото за Пулър-старши всеки сблъсък — независимо дали се извършваше на бойното поле или на баскетболното игрище — бе битка. Противниците му разбираха какво означава думата „война“ едва когато се изправеха срещу него.
Бе постъпил в „Уест Пойнт“ след края на Корейската война, изпълнен със съжаление, че тя е завършила прекалено скоро и той не е получил възможност да вземе участие в нея.
Като полеви командир във Виетнам не бе изгубил нито едно сражение. Неговата част, 101-ва въздушнопреносима дивизия, известна като „Крещящите орли“, се състоеше от десет батальона десантна лека пехота, половин дузина артилерийски батальони, подкрепени от три батальона авиация с щурмови и транспортни самолети. Дивизията пристигна във Виетнам през 1967 г. и с бой си проправи път през Централните планини. Сред най-прочутите й сражения бе битката за кота 937, хълм, по-известен като Хамбургер Хил. Пулър-старши се бе озовал на най-горещия участък от фронтовата линия и бе повел полка си през възможно най-трудния терен срещу добре окопан противник. Бе получил две рани, но не бе напуснал бойното поле дори за миг. Докато лекарят го шиеше, той крещеше заповеди по радиостанцията и обясняваше на войниците си как да проведат следващото сражение.
Във Виетнам Пулър-старши бе постигнал всичко, което изискваше от него командването, дори го бе надминал. Превземеше ли вражеска позиция, никога не отстъпваше от нея. Бе убивал и сам едва не бе загинал, при това няколко пъти, включително от собствените си пилоти, чиито бомби бяха паднали в опасна близост до него. Не правеше компромиси за нищо, не очакваше и на него да правят компромиси, а от хората си изискваше винаги да дават всичко от себе си.
Сто и първа дивизия бе напуснала последна Виетнам, след като бе дала в жертва двайсет хиляди убити и ранени. Два пъти повече от загубите на дивизията през Втората световна война. Седемнайсет бойци от 101-ва дивизия бяха наградени с Медала на честта. Мнозина смятаха, че Пулър-старши би трябвало да бъде осемнайсетият, включително всички, служили под негово командване. Но той така и не получи това отличие.
Въпреки това напредваше бързо в кариерата и получаваше чин след чин. Като генерал-майор бе поел командването на цялата 101-ва дивизия. Бе оставил толкова дълбока следа в тази легендарна бойна част, че тя бе издържала изпитанието на времето. Бе получил третата си звезда и пагоните на генерал-лейтенант малко преди шейсетия си рожден ден.
Помнеха го като любимец на войниците. Грижеше се за хората си, но поставяше пред тях същите високи изисквания, каквито поставяше и пред себе си. Същите високи изисквания, каквито поставяше и пред синовете си.
Хората му го обичаха, но и се страхуваха от него. Замислеше ли се, Пулър-младши стигаше до извода, че страхът бе повече от любовта. Може би това се отнасяше не само за мъжете, служили под командването на баща му, но и за него и Боби.
Сега генералът спеше в леглото си в болницата за ветерани. Неговият свят на команди и устави бе изчезнал, сферата му на влияние се бе стопила, а времето му на тази земя бързо намаляваше.
Пулър се замисли върху нещо, което дълбоко го тревожеше. Върху думите на брат си, които бяха прозвучали също толкова невероятно, колкото и онова, което Хъл и Шор му бяха казали.
Възможно ли беше да е забравил какво точно се бе случило в последния ден, когато бе видял майка си? Спомняше си, че тя бе стояла на прозореца. Около главата й бе увита кърпа. После се бе отдръпнала от прозореца.
Сега обаче Боби твърдеше, че тримата са вечеряли заедно. И че майка му е излязла. Че дъщерята на съседите е дошла да ги наглежда. Пулър не си спомняше нищо от това. Спомняше си само, че се събуди на следващата сутрин и майка му я нямаше. Спомняше си появата на Военната полиция. А после и появата на баща си, който нахлу в дома им във Форт Монро и се разкрещя на всеки, който му се изпречи на пътя.
Нима баща му бе излъгал полицаите?
Пулър впери поглед в спящия мъж.
Защо го беше направил? Дали защото наистина бе убил съпругата си? Това бе немислимо!
И все пак Пулър бе работил достатъчно дълго в ОКР, за да разбере, че хората са способни на почти всичко.
Върна се в спомените си към ранните години със своите родители. Вярно, двамата бяха водили спорове, но в рамките на нормалното. Баща му се отнасяше далеч по-строго със синовете си, отколкото със съпругата си. Освен това Жаклин Пулър, която всички наричаха просто Джаки, притежаваше достатъчно твърд характер. Можеше да се каже, че Пулър-старши си бе намерил майстора. Той отсъстваше продължително и върнеше ли се у дома, правеше опити да промени правилата, които Джаки бе определила и наложила с много мисъл и такт. Като командир на хора, които водеше на бойното поле, Пулър-старши очевидно бе решил, че е достатъчно квалифициран да командва всички около себе си. Съпругата му не беше на това мнение и отказваше да отстъпи. Затова двамата бяха водили спорове, бяха изричали гневни думи… Но нима това не се случваше с всички бракове?