— Укрили сте информация от ОКР заради съпруга си?
Тя заговори трескаво. Думите й вероятно бяха стимулирани от лекарствата.
— Тогава беше различно. Аз бях различна. Трябваше да се грижа за седем деца. Нямах право да поставям под заплаха кариерата на Стан. Той издържаше цялото семейство, Джон. Затова не им казах онова, което подозирах или знаех.
— А защо сега?
Линда Демирджиян прокара длан по челото си и Пулър видя, че ръката й трепери.
— Аз съм ревностна католичка — отвърна тя. — Всичките ми деца са отгледани в католическата вяра. Откакто се помня, всяка седмица ходя на литургия. — Замълча, за да си поеме дъх. — Затова не мога да се подготвя за смъртта, без да положа усилия да поправя една неправда.
— Но съпругът ви не е съгласен с вас.
— Стан не знаеше нищо. Джаки не би му се доверила никога. Освен това, както вече казах, той не даваше да се каже нищо лошо за командира му.
Пулър предположи, че това е самата истина.
— Но защо сте сигурна, че баща ми е виновен? Искам да кажа… написали сте писмото след толкова много години.
Тя отново се повдигна на възглавницата и погледна Пулър в очите.
— Както казах, ОКР не се интересуваше от баща ти, защото според тях по това време той е бил в чужбина.
— Точно така.
— Не, не беше така. В онзи ден той беше в Хемптън.
Сърцето му се сви.
— Откъде знаете?
— Знам, защото го видях!
— Къде? Как?
— Бях излязла на пазар. И видях баща ти да кара по улицата. Не беше с вашата кола. Беше със служебен автомобил.
— Сигурна ли сте, че е бил той?
— Мина на два метра от мен. Той не ме видя, но аз го видях. Изглеждаше доста разстроен.
— По кое време?
— Около два и половина следобед.
Пулър въздъхна.
— Защо не сте го казали на агентите на ОКР?
Тя се отпусна на възглавницата и поклати глава.
— Казах на Стан. Но той отвърна, че съм се припознала. Показа ми официалния график на баща ти. Трябвало да се върне от Германия на следващия ден. Почти ме убеди, че греша. — Линда Демирджиян поклати уморено глава. — Но дълбоко в себе си знаех, че не греша. Наистина беше баща ти. — Тя си пое дъх и добави: — Затова написах писмото.
Пулър искаше да продължи разговора, но виждаше, че жената се изморява бързо. А и какво още можеше да му каже тя? Освен че баща му наистина е бил в града в онзи ден. Пулър стана.
— Благодаря ви, че се съгласихте да поговорим.
Линда Демирджиян протегна ръка, която Пулър пое внимателно.
— Съжалявам, че се стигна дотук, Джон. Но смятам, че постъпих правилно.
— Разбирам. Имате ли нужда от нещо?
Тя поклати глава.
— От какво може да има нужда човек на моето място? Запазила съм вярата си обаче. Затова смятам, че съм добре.
Пулър напусна тихо стаята и тръгна бавно по коридора. Настроението му не се подобри, когато излезе навън под топлите лъчи на слънцето. Тъкмо обратното, още повече помръкна.
Скандали? Насилие? Двамата с брат му изпращани при приятели, за да не стават свидетели на кавгите? Майка му възнамерявала да напусне баща му?
Имаше чувство, че всичко, което бе чул, не се отнася за неговото семейство, а за някое друго. Вероятно това имаше предвид брат му, когато спомена за избирателната памет. Невъзможно бе двамата с Боби да са били отпращани при приятели и съседи всеки път когато между родителите им е избухвал скандал. Просто нямаше как да стане. Затова самият той би трябвало да е ставал свидетел на подобни сцени.
Пулър отиде до колата си и се облегна на вратата. Опря брадичка в гърдите си и затвори очи. Някъде дълбоко в паметта си бе погребал спомени, които явно не желаеше да извика на повърхността. Как можеше да открие истината, след като не искаше да признае някои неща дори пред себе си?
10
Пол Роджърс отвори очи и впери поглед в тавана на колата. Предишната вечер бе прекосил границата на Вирджиния. В момента бе ранно утро. Току-що бе осъзнал, че е допуснал голяма грешка. Освен онази, че остави момчето живо.
Ударих кучия му син прекалено силно. Убих Донахю, като вложих прекалено много енергия.
Ръката му се плъзна към ножа, закачен на колана му. Донахю бе едър и дебел, но върхът на ножа се бе забил в стената на ремаркето и го бе приковал към дървото. Роджърс простена, разтри очи, запали двигателя и потегли. Можеше да нанесе удара с два пъти по-малко сила и пак да убие Донахю. Но станалото, станало. Нямаше как да върне времето назад, затова предпочете да забрави за случая. Трябваше да намери нова кола. Ако някой бе видял шевролета му да излиза от черния път, където остави трупа и момчето, лесно щеше да го открие.