Отби край пътя, подремна няколко часа и продължи. Най-после излезе на магистралата и се насочи на изток. Час по-късно спря да хапне.
Извади снимката на Крис Балард. Гениален ум, Роджърс трябваше да му го признае. Изпреварил своето време. Но жената, която избягваше светлината на прожекторите, бе по-умна дори от Балард. По онова време тя бе на двайсет и няколко, но що се отнасяше до интелект и визия, нямаше равна на себе си в цялата компания. Сега наближаваше шейсет. Роджърс се чудеше къде ли се намира. Всъщност той бе обсебен от този въпрос.
Клеър Джерико.
Не бе изричал това име на глас от трийсет години.
Завъртя с палец пръстена си. Джерико му го бе подарила. Той бе запомнил надписа, гравиран от вътрешната му страна.
За всеобщото благо.
Да, бе!
Клеър Джерико можеше да е навсякъде. Можеше дори да е мъртва. В такъв случай Роджърс щеше да открие гроба й, за да се увери. След това щеше да разрови земята с голи ръце, да отвори ковчега и да превърне в прах онова, което бе останало от нея. Ако пък беше жива, щеше да я прати в гроба.
Върна се в микробуса и потегли. На един светофар до него спря полицейски патрул. Ченгето зад волана го погледна. Роджърс се бе вторачил право пред себе си. Нямаше шофьорска книжка, а колата бе крадена. Имаше нож, по който бяха останали следи от кръвта на мъртвец. В микробуса се намираше и пистолетът, принадлежал на убития от него търговец на оръжие. Полицията в цялата страна го издирваше за нарушаване на условията по предсрочното му освобождаване. Той обмисли няколко варианта как да убие полицая, ако го спре. За щастие на ченгето, то отби вдясно веднага след светофара. Роджърс ускори бавно и не след дълго патрулната се скри от погледа му.
Потри тила си. Не искаше точно сега да се замисля върху факта, че болката в мозъка му се усилва и усещането е съвсем различно в сравнение с преди.
Ами ако главата ми експлодира, преди да довърша започнатото?
Сви първо дясната си ръка, после лявата. Раната от ножа зарастваше. Погледът му обходи хоризонта. Нощното му зрение бе по-силно, но и дневното му бе добро.
Прекоси планините и навлезе в централната част на щата. Три часа по-късно стигна до един югоизточен район на Вирджиния, известен като Тайдуотър, и спря. Точно пред него се намираше Форт Монро.
Беше ранно утро. Наоколо нямаше жива душа. Още в затвора бе научил, че военната база е закрита. Но това нямаше никакво значение.
Пол Роджърс знаеше само едно нещо. След всичките тези години най-сетне се бе прибрал у дома.
11
Реши да почерпи информация направо от извора. Защото брат му не забравяше нищо. Никога.
Получи отговор на имейла си след броени минути.
> Детегледачката ни се казваше Карол Андрюс. Баща й беше капитан Ръсел Андрюс от хората на татко. Знаеш как да го откриеш.
Пулър наистина знаеше. Чичо Сам винаги беше наясно какво правят бившите му професионални войници поради две много конкретни причини — военните пенсии и здравните застраховки.
Пулър влезе в друга база данни и откри, че Ръсел Андрюс е преминал в резерва като полковник и живее на атлантическото крайбрежие на Флорида. Намери телефонния му номер и го набра.
След като се представи, двамата посветиха първите няколко минути на спомени и въпроси от страна на Андрюс за бившия му командир. Пулър научи, че дъщеря му Карол, в момента на четирийсет и седем години, е омъжена, има три деца, вече тийнейджъри, и живее в Ричмънд. Бе взела фамилията на мъжа си, Пауърс.
Следващото обаждане бе адресирано до нея. Тя не вдигна, затова Пулър остави съобщение и Карол върна обаждането няколко минути по-късно.
— Глас от миналото — каза тя.
— Обзалагам се, че не си очаквала да ти позвъня точно аз.
— Самата истина. Чух обаче за случилото се с Боби. Радвам се, че всичко се изясни и той е оправдан. Никога не съм вярвала, че брат ти е извършил онова, в което го обвиняваха.
— Благодаря ти.
— Какво мога да направя за теб?
— Баща ми е тежко болен и предполагам, че съм стигнал до етап от моя живот, в който искам да видя нещата колкото се може по-ясно.
— Съжалявам за баща ти, но не разбирам какво точно имаш предвид.
— Карол, спомних си едва след като Боби ми каза, че си била у нас вечерта, когато мама изчезна.
— О, божичко, Джон! Беше ужасно. Още ме побиват тръпки, като се сетя.
— В момента работя като агент в ОКР и тъй като случаят остана нерешен, възнамерявам да проуча нещата.