Хъл кимна.
— Аз също. Но в един момент се оказа, че имаме прекалено много военни бази и прекалено малко пари. Кога ще разбереш дали са открили свещеника?
— До няколко часа.
Хъл се замисли върху думите му.
— Не можеш да провеждаш официално разследване.
— Това ми е ясно.
— Какво тогава правиш, Пулър?
— Опитвам се да науча повече за изчезването на майка ми. Законът не го забранява.
— Забранява го, ако баща ти е заподозрян, а ти си военен следовател.
— Но официално баща ми не е заподозрян.
— Ще ми звъннеш ли, когато се появи този свещеник?
— С удоволствие.
— Не захвърляй кариерата си на боклука заради този случай, Пулър. Подочух за бягството на брат ти от военния затвор. Тогава май е имало опасност да се издъниш.
— Аз съм войник. Опасностите са неизменна част от моята работа.
— Има различни видове опасност. И понякога тази, която произтича от собственото ти поведение, е по-страшна от онази, в която могат да те въвлекат действията на врага — отвърна Хъл и потегли.
Пулър го проследи с поглед, преди да насочи вниманието си другаде.
Не бе съвсем откровен с Хъл. Имаше още една следа, по която да тръгне. И част от нея бе съвсем реална.
А другата част съществуваше само в главата му.
17
Пулър седеше на стола в мотелската си стая и се взираше в платнената чанта.
Най-обикновена платнена чанта. От памучна материя. С цип.
Чанта, пълна с неща, които му помагаха да си върши работата. Да открива истината.
И той правеше тъкмо това. Винаги бе искал да го прави. Може би защото майка му бе напуснала дома им и никога не се бе върнала.
Дали някаква зла сила не й бе попречила да се върне? Дали тази зла сила не бе баща му?
Зарови лице в шепи. Непоносимата тежест на тази мисъл заплашваше да го премаже. После той се изправи и събра мислите си.
Ти си войник, Джон Пулър. Ти си рейнджър. Можеш да направиш невъзможното. От теб се очаква да правиш невъзможното, и то непрекъснато.
Отвори проклетата чанта и го извади най-после.
Пресегна се. Пръстите му докоснаха ципа. Представи си погледа на баща си, вперен в него.
Хайде, войнико, рискувал си живота си на бойното поле. Едва ли е толкова трудно да дръпнеш проклетия цип.
Пулър дръпна ципа, отвори чантата и огледа съдържанието й. Докосна ръба на писмото, но не го извади веднага. Трябваше да събере сили, колкото и странно да звучеше. Накрая го измъкна от чантата и се загледа в името върху плика.
Беше изписано с почерка на майка му.
Джон.
Писмото не бе адресирано до него, а до баща му. Бе предназначено за Джон Пулър-старши. По времето, когато беше бригаден генерал и си скъсваше задника, за да прибави още някоя звезда на пагоните си. Това изискваше да остави на заден план всичко друго, включително семейството си.
Пулър-старши щеше да приключи кариерата си с три звезди. В цялата армия на Съединените щати имаше само четирийсет и трима души с чин генерал-лейтенант. Баща му обаче искаше и четвърта звезда, която да го постави в елитната компания на едва деветима генерали. И тъй като така и не я получи, бе решил, че е провалил кариерата си.
Пулър извади писмото и го разгъна. Никога не го бе чел. Беше го открил като дете — от изчезването на майка му бяха изминали едва шест месеца. Баща му го бе оставил някъде в дома им във Форт Монро. Пликът бе отворен, но Джон нямаше представа дали баща му го е чел.
Позна на мига почерка на майка си. Беше написала безброй бележки до него и брат му, някои изпълнени с думи на подкрепа, които да ги ободрят, други с шеги, които да ги накарат да се усмихнат, а още по-добре да се засмеят, особено когато бяха тъжни, неуверени, уплашени. Животът на децата на военните никак не е лесен. А животът на сина на една армейска легенда може да бъде същински ад понякога.
Братята Пулър бяха изпитали това на собствения си гръб, преди да пораснат. Хората предполагат, че си толкова добър, надарен и безстрашен, колкото легендарния ти баща, и вдигат невероятно високо летвата. И обратното, предполагат, че си много под него, защото в едно семейство рядко се появяват двама, камо ли трима легендарни войници. В такъв случай незабавно те обявяват за паразит, който живее на гърба на баща си. Каквото и да постигнеш, няма да бъде приписано на собствените ти усилия, а на заслугите на баща ти. Каквото и да постигнеш, няма да е достатъчно, защото никога няма да бъдеш него.
Писмото бе кратко, но прочувствено, дори сърцераздирателно на места. Какво ли не би дал навремето, за да получава писма от нея, докато следваше в колежа или постъпваше в армията. Или когато заминаваше на мисии отвъд океана и буквално се бореше за живота си в най-опасните ситуации, които човек може да си представи. Думите й щяха да се превърнат в спасителна лодка сред море от проблеми.