Нокс изгледа мрачно Пулър и отвърна:
— Благодаря ви, отче. Непременно ще се възползвам от предложението ви при първия удобен случай.
О’Нийл се ръкува с двамата, след което пожела на Пулър успех в търсенето. Когато излязоха навън, Нокс каза:
— Хм, защо се чувствам така, все едно съм длъжна да кажа сто пъти „Аве Мария“?
— Изповедта щеше да пречисти душата ти.
Тя го смушка леко с лакът.
— Да потегляме към Уилямсбърг.
— Да. Но преди това трябва да звънна на номера, който ми даде пасторът.
Пулър проведе разговора, докато седяха в шевролета. Когато приключи, заяви:
— Роднините са предупредени за идването ни и отец Руни ще бъде готов да разговаря с нас.
— На колко години е той сега?
— На осемдесет — отвърна Пулър.
— Дали е с всичкия си?
— Достатъчно, за да разговаря с нас, предполагам.
— Виждал ли си баща си скоро?
— Бях му на свиждане, когато се появиха Хъл и един полковник и ми показаха писмото с обвиненията срещу него.
— Сигурно ти е било трудно — каза Нокс.
— Не бих искал да го преживея отново.
— А баща ти…
— Слава богу, той не разбира нищо. За пръв път си мисля, че това е добре.
— Разговаря ли с Линда Демирджиян?
— Това беше първата ми работа. Говорих и със Стан, съпруга й, който не споделя мнението й.
— Но той е служил под командването на баща ти.
— Знам, не може да е напълно обективен.
— Какво се надяваш да научиш от отец Руни? — попита Нокс.
— Дали онази вечер майка ми е отивала при него. Била е облечена твърде официално, като за неделна литургия.
— Може да е отивала на ресторант.
— Възможно е. Но в такъв случай щеше да го спомене пред детегледачката, а тя не й е казала, че ще вечеря навън. Разговарях и с нея.
— Не си пропуснал нищо.
— На това ме е научила армията.
— Майка ти може да не е споменала мястото, където отива, ако е искала да го запази в тайна.
— Тя е отивала някъде толкова издокарана, че всички да я забележат. Колко тайно ти се струва това?
— Не исках да кажа, че е имала връзка с мъж.
— Колкото и да не ми се искаше, разсъждавах и върху тази възможност. Не вярвам обаче да е било така. Все някоя нейна приятелка щеше да знае. Истината щеше да излезе на бял свят. Хората, с които говорих, не споменаха нищо подобно. А щяха да забележат определени признаци, които издават извънбрачната връзка. Да не забравяме, че майка ми беше дълбоко религиозна. А прелюбодеянието е смъртен грях. Нещата не се връзват.
— Мисля, че си прав.
Изминаха в мълчание остатъка от пътя до Уилямсбърг.
Кели Адамс бе племенница на отец Руни. Приела го в дома си преди две години. Сестра му — майката на Адамс — живяла с дъщеря си до самата си смърт преди няколко години. Кели Адамс им разказа всичко това, докато ги водеше из просторния си дом, разположен недалече от историческия център на Уилямсбърг.
— Чудесна къща — отбеляза Нокс. — И дворът ви е толкова хубав, всичко е разцъфнало…
— Обожавам това място — каза Адамс, дребничка жена около петдесет с къса черна коса. — Завърших колежа „Уилям и Мери“, който е малко по-надолу по улицата. Сега дъщеря ми следва там.
— Страхотен колеж — отвърна Пулър.
— Сред най-добрите — съгласи се Адамс. — Джордж ви очаква на задната веранда.
— Джордж? — учуди се Пулър.
— О, съжалявам. Вероятно го познавате като отец Руни. Джордж е малкото му име.
Тя отвори френския прозорец към задния двор и ги изведе на веранда, застлана с каменни плочи. Около нея имаше перголи, обрасли в бръшлян, които осигуряваха хубава сянка в слънчевите дни. На верандата бяха оформени няколко къта за сядане. Отец Руни седеше в самия център, до масичка от тиково дърво. Адамс му ги представи.
Косата на пастора бе снежнобяла и грижливо сресана. Изглеждаше по-дребен, отколкото си го спомняше Пулър. Беше с памучен панталон и бяла тениска, поиздута от бирения му корем. Кожата му бе бледа, а веждите гъсти и рунтави. Носеше тъмни очила, макар слънцето вече да залязваше.
На масата бяха оставени кана с домашна лимонада и чаши. Пулър и Нокс седнаха, а Адамс им наля лимонада и се върна в къщата.
Отец Руни свали очилата си и избърса стъклата им с една салфетка.
— Джон Пулър — изрече той със същия провлачен говор, който Пулър си спомняше от неговите проповеди.
— Да, отче.
Пасторът сложи очилата си и продължи: