Той пое дълбоко дъх и го задържа. Не се страхуваше. Отдавна не бе в състояние да изпита подобно чувство. Мислеше си как ще избяга, ако алармата се включи.
Охранители отпред. Аларма на покрива. Ще обезопасят периметъра. Колко време ще им отнеме? Ще се спусна до третия етаж, от там ще скоча на земята, ще се прехвърля през оградата и ще изчезна. Двайсет секунди трябва да ми стигнат. Натъкна ли се на охранител, той ще умре, не аз.
Роджърс отвори вратата. Зачака. Алармата не се включи.
Паметта не му бе изневерила. Не бяха свързали тази врата с охранителната система. Бяха решили, че никой не е в състояние да се изкачи по тухлената стена. И бяха сгрешили.
Той затвори вратата зад гърба си и заслиза по стълбите. Мозъкът му бе запечатал вътрешното разположение на сградата още преди трийсет години. Слезе на втория етаж и продължи по главния коридор. Огледа тавана за сензори за движение, но не откри нито един. Потърси и охранителни камери, но такива също нямаше. Явно бяха заложили на външната охрана.
Но това не беше всичко. Липсата на камери вътре означаваше, че който и да ръководеше това място, не искаше никой да записва онова, което се правеше тук. В това отношение нищо не се бе променило от времето, когато Роджърс пребиваваше тук. Защото онова, което се случваше в тази сграда, не беше никак хубаво. Нито законно.
Той продължи по главния коридор и видя, че мястото е претърпяло ремонт. Старите дървени врати с горна част от матирано стъкло и гравирани върху него имена на отдели бяха заменени от модерни плъзгащи се врати от стъкло. Достъпът до помещенията се осъществяваше с помощта на електронни карти.
Роджърс не можеше да влезе в нито една от тези стаи, тъй като не разполагаше с карта. Дори да се опиташе, щеше да задейства алармата. Стъклото обаче имаше един недостатък: Роджърс можеше да вижда през него. В едно от помещенията забеляза компютърни терминали и електронно оборудване.
В друга стая видя сложна метална рамка. Като че ли бе монтирана върху нещо… или някого.
В трета зърна шлем с вградени очила.
В следващата имаше картечница на метална платформа със седалка. До картечницата бе оставен шлем, който покриваше очите. От горната част на шлема излизаха кабели, които водеха до апарат, монтиран на стената.
Зад друга стъклена врата имаше огромни монитори по които течаха колонки от цифри. Явно тук се следяха параметрите на някакъв процес, който в момента бе в ход. Макар хората да не работеха денонощно, компютърната система нямаше почивен ден.
Роджърс стигна до категоричен извод.
Още са тук.
Сведе поглед към дланите си, после нави ръкави, за да огледа белезите там. Цялото му тяло бе един голям, голям белег.
Отвън.
И отвътре. Може би белезите отвътре бяха по-дълбоки.
Целият съм в белези и отвътре.
Приключи с огледа на втория етаж и слезе на първия. Внимаваше да стои по-далече от вратите и прозорците. Близо до входа имаше рецепция. Беше го очаквал. Видя и още нещо, което също бе очаквал.
Аталанта Груп.
Името на компанията, която се помещаваше в сградата. В първия момент Роджърс прочете името като Атланта, но бързо разбра, че е сгрешил.
Аталанта Груп.
Никога не я бе чувал.
Но старите компании изчезваха и на тяхно място идваха нови. А Роджърс бе отсъствал твърде дълго.
Погледна часовника си. Беше влязъл преди половин час.
Върна се на покрива и надзърна през ръба. Охранителите обхождаха периметъра. Роджърс ги изчака да се съберат отново отпред, след което се спусна по стената. Преди това обаче оправи катинара на вратата, за да заличи всяка следа от своето присъствие. Прескочи оградата, приземи се от другата страна и се върна в микробуса.
Потегли обратно към мотела и се прибра след двайсет минути. Влезе в стаята си, седна на леглото и извади телефона си. Въведе Аталанта в търсачката. Резултатите не закъсняха.
Според древногръцката митология Аталанта бе прочута ловджийка, единствената жена на борда на „Аргос“, кораба, с който Язон и другарите му потеглили в търсене на Златното руно. Именно тя убила чудовищния Калидонски глиган. Аталанта бе единствената жена воин, чието име редовно се споменаваше редом с най-великите герои от митологията.
Когато Роджърс въведе в търсачката Аталанта Груп, Форт Монро, Вирджиния, не откри абсолютно нищо. Намери някаква компания, наречена „Аталанта“, но тя работеше в хранително-вкусовата промишленост и се намираше прекалено далече от Форт Монро.