Огледаха първия етаж. Накрая Пулър влезе в банята и надникна през прозореца, който гледаше към задния двор.
Нокс надзърна през рамото му.
— Това ли е прозорецът, от който е гледала, когато си я видял за последен път?
Той кимна.
— Работата е там, че това се случи следобед, а тя е излязла чак след като вечеряхме.
— Значи си я видял още веднъж?
Пулър затвори вратата на банята.
— Само че не си спомням. Боби ми разказа всичко това.
— Добре… казваш, че сте вечеряли. Тогава да отидем в трапезарията и да видим дали ще си спомниш нещо.
Влязоха в малката трапезария до кухнята. Пулър се облегна на стената и се огледа.
Затвори очи и се върна трийсет години назад. Работата беше там, че човешката памет не е особено добра. Това обясняваше защо свидетелските показания са толкова ненадеждни. Повечето хора не можеха да си спомнят какво са правили миналата седмица в определен час, какво остава преди три десетилетия. Мозъкът не беше компютър, който да избълва нужните факти. Хората бяха царе на умението да манипулират спомените си.
Пулър обаче бе военен следовател. Това му позволяваше да се справи по-добре от останалите.
Спомни си, Джон. Спомни си какво се случи в онзи ден.
— Някой позвъни по телефона — каза той и отвори очи.
— По телефона? Кой?
— Нямам представа. Майка ми тъкмо приключваше с приготвянето на вечерята. Телефонът звънна и тя вдигна. Тогава нямаше мобилни телефони, само стационарни. — Пулър посочи едно петно на стената в кухнята. — Телефонът беше там.
— Ти чу ли разговора? Къде беше брат ти?
— Боби беше навън. И не, не чух разговора. Но си спомням, че влязох в кухнята веднага след като тя беше окачила слушалката, и видях лицето й. Изглеждаше разстроена.
Той извади телефона си и набра един номер, който знаеше наизуст. Карол Пауърс вдигна след второто позвъняване.
— Карол, обажда се Джон Пулър. Когато говорихме, ти спомена, че приятелят ти е отменил срещата ви. В противен случай нямало да имаш възможност да ни гледаш.
— Точно така.
— Значи излизането на майка ми не е било планирано предварително? Искам да кажа, че нещо непредвидено е изникнало в последния момент, щом ти е позвънила същия ден.
— Предполагам. Но може да се е уговорила с някой друг да ви гледа и нещо да се е случило, макар да се съмнявам. Живеех наблизо и обикновено майка ти се обаждаше първо на мен.
— Спомена ли това пред някого, когато те разпитваха навремето? Че е решила да излезе в последния момент?
— Ами… не, никой не ме попита. Искаха да знаят кога съм дошла у вас и дали майка ти ми е казала къде отива. Това бяха въпросите им. Сбъркала ли съм нещо, Джон? Трябваше ли да им кажа, че излизането й не е било планирано предварително?
— Вината не е твоя, Карол. Трябвало е да те попитат. Благодаря.
Пулър прибра телефона и погледна Нокс.
— Причина и следствие? — попита тя. — Майка ти получава обаждане и решава да излезе. Звъни на детегледачката и се облича с най-хубавите си дрехи.
— Дали са проверили записите в телефонната компания?
— Ако го бяха направили, щяха да приложат разпечатката в досието. Доколкото си спомням, в него нямаше подобна информация. Невъзможно е да получим тези данни сега. Мисля, че телефонната компания, която обслужваше района преди трийсет години, беше част от „Бел“.
— Във всеки случай, тя е получила обаждане, което я е накарало да излезе.
— Сигурен ли си, че не си чул какво е казала по телефона?
Пулър поклати глава.
— Влязох тъкмо когато затвори. Зърнах само лицето й. Беше разстроена. Но когато ме видя, се усмихна. И ме помоли да й помогна с вечерята.
— Откакто влезе тук, паметта ти започна да се връща.
Той кимна.
— Но не мога да си спомня онова, което никога не съм знаел. Нямам представа кой се е обадил или какво са си казали. — Пулър погледна Нокс и добави: — Знам, че вероятността е малка, но можеш ли да помолиш твоите хора да проверят има ли начин да открием телефонния номер, от който са й позвънили?
— Ще се опитам. Както обаче сам каза, вероятността е малка.
— Може да извадим късмет.
— Защо следователите от ОКР не са проверили това? Ако подобна информация съществува, могат да получат достъп до нея толкова лесно, колкото и аз.
Пулър не отговори. Нокс пристъпи към него.
— Смяташ, че ти трябва да разрешиш загадката и никой друг, така ли?
— През изминалите трийсет години не си мръднах пръста, за да открия истината — отвърна той.
— Но ти си бил дете, когато това се е случило.
— Е, отдавна не съм дете.